Роберт Говард - Конан Завоевателя

— Недей, можем да му вярваме.

Магьосникът дръпна юздите и обърна конете.

— Постарай се това да остане в тайна. Ако дотрябвам, нека Алтаро, слугата на Ораст, ме извика, както съм му казал. Аз ще съм в твоя дворец в Белвер.

Тараск вдигна ръка за поздрав, но изразът на лицето му, обърнато към отдалечаващия се хипнотизатор, не беше приятен.

— Защо трябва да запази живота на кимериеца? — прошепна изплашеният щитоносец.

— И аз това се питам — измърмори Тараск.

Глухият рев на битката вече заглъхваше. Залязващото слънце покриваше скалите с ален пламък. Колесницата потъна в огромните сини сенки на изток.

Конан не знаеше нищо за дългото пътуване с колесницата на Ксалтътън. Той лежеше като мъртъв, докато бронзовите колела тракаха по каменистите планински пътища и свистяха през високите треви на тучните ливади. Накрая загърмяха по широкия бял път, който се виеше през плодородните долини към стените на Белвер.

Точно преди зори съзнанието на Конан се върна. Той чу шепнещи гласове и скърцане на тежки панти, надигна наметалото и на слабата светлина от факли видя голяма черна арка и брадатите войнишки лица. Светлината се отразяваше от върховете на копия и шлемове.

— Как върви битката, милостиви господарю? — попита един енергичен глас на немидийски.

— Много добре — чу се лаконичен отговор. — Кралят на Аквилония е убит, войската му е разбита.

Последва врява от възбудени гласове, заглушена от търкалянето на колелата на колесницата по калдъръма. Ксалтътън шибна конете и премина под арката. Изпод обкованите колела изскачаха искри. Конан чу един от стражите да мърмори:

— Чак от границата до Белвер между залез и изгрев-слънце! И дори конете не са изпотени! Всемогъщи Митра… — После гласовете замлъкнаха. В настъпилата тишина се чуваха само ударите на копитата и тракането на колелата по сенчестата улица.

Чутото достигаше до съзнанието на Конан, но нямаше никакъв смисъл за него. Той беше като безмозъчен автомат, който чува и вижда, без да разбира. Гледките и звуците нямаха никакъв смисъл. Конан отново изпадна в летаргия и смътно разбра, че колесницата спря в широк двор, ограден с високи стени. Много ръце го вдигнаха и пренесоха по вито каменно стълбище, после по дълъг тъмен коридор. Той чу шепнене, предпазливи стъпки, различни звуци, които не му говореха нищо.

Окончателното разбуждане беше рязко и кристално ясно. Топ си спомни битката в планините и последствията от нея и разбра къде се намира.

Лежеше на покрит с кадифе диван, облечен както предишния ден, но ръцете и краката му бяха оковани с вериги, които не можеше да счупи. Стаята беше мебелирана с мрачен разкош: стените бяха покрити с черни кадифени завеси, подът — с тежки виолетови килими. Не се виждаше нито врата, нито прозорци. Една странно гравирана лампа висеше от украсения с орнаменти таван и заливаше всичко със зловеща светлина.

На тази светлина фигурата, седнала пред него на приличен на трон сребърен стол изглеждаше нереална и фантастична. Илюзорността се подсилваше от финото копринено наметало. Чертите на лицето бяха ясни и неестествени в зловещата светлина. Около главата на мъжа сякаш светеше някакво зловещо сияние, което подчертаваше чертите на брадатото лице в мистичната призрачна стая.

Лицето беше великолепно, сякаш изсечено с длето, с класическа красота. В спокойната му външност имаше нещо обезпокояващо, внушение за нещо повече от човешко познание, за дълбока увереност, надхвърляща обикновения човешки разум. В дъното на съзнанието на Конан изплува усещането за нещо познато. Той знаеше със сигурност, че никога не е виждал лицето на този мъж… И все пак тези черти му напомняха на нещо или някого. Сякаш пред него стоеше в плът и кръв образът от някакъв кошмарен сън.

— Кой си ти? — войнствено попита кралят и се опита въпреки веригите да седне.

— Хората ме наричат Ксалтътън — със силен и ясен глас отговори мъжът.

— Какво е това място? — зададе следващия си въпрос кимериецът.

— Стая в двореца на крал Тараск, в Белвер.

Конан не беше изненадан. Белвер, столицата, беше най-големият немидийски град близко до границата.

— Къде е Тараск?

— С войската.

— Ако смяташ да ме убиеш, какво чакаш? — изръмжа Конан.

— Не те спасих от кралските стрелци, за да те убивам в Белвер — отговори Ксалтътън.

— Какво ми направи, негоднико? — попита Конан.

— Убих съзнанието ти — отговори Ксалтътън. — По какъв начин — няма да разбереш. Можеш да го наречеш черна магия.