П. Удхаус - Бил Завоевателя

Когато се върна измит и освежен, Джъдсън беше отворил вързопа и недоумяваше:

— Какво смяташ да правиш с тия книги, Били?

— Книги ли? — Бил започваше да разбира. Разказа накратко историята. — Това хлапе трябва да е от някоя банда. То пусна вързопа през прозореца на оня дръвник, с който се посблъскахме.

Въодушевление се разля по лицето на Джъдсън.

— Господи, Били! Няма по-голям късметлия от теб! Е, сега вече старият Парадийн не може да не ти изсипе половината от богатството си, поне от благоприличие. Луд е за книгите си. Колко пъти баща ми ми е надувал главата с разкази за библиотеката му. Ако изобщо има любимец, ти ще си. Постави си условията, Били! За такъв подвиг ти дължи по половин милион на година.

— Каква полза? — изплака Бил. — Вдругиден Флик се омъжва за Родерик Пайк.

— Какво! Аз мислех, че се омъжва за теб…

— Ами не. Притиснали са я, предполагам. Получих писмо от нея. Затова отидох в Холи хаус. Исках да я видя или поне да й дам бележка.

Джъдсън го гледаше с увиснало чене. Бедата дълбоко го порази.

— Флик! — простена той. — Да се омъжи за оня нещастник, дето разправя, че Тоди ван Райтър бил основал „Копринените“! Не и не, докато съм жив!

— И какво ще направиш?

— Да направя? — извика Джъдсън. — Да направя? Ами… — той се замисли. — Да пукна, ако знам!

Сряда сутринта, единайсет часа. Денят бе безоблачен и прохладен, весел вятър духаше от югоизток. Спокоен, флегматичен, погълнат от собствените си дела и титанично безчувствен към всичко друго, Лондон се беше отдал на делника. От Пътни до Слоун скуеър, от Крикълуд до Риджънт стрийт, от Сайдънхем хил до Странд нашир и надлъж пъплеха червени, жълти и кафяви омнибуси. Полицаите наглеждаха реда, брокерите търгуваха с акции, просяците просеха, шапкарите продаваха шапките си, безделниците бездействаха, косачките пърпореха из Хайд парк, вестникарчетата разнасяха вестниците, пенсионирани полковници седяха зад прозорците на клубовете си по Пикадили, унесени в мечти за наближаващия обяд. Единственото нещо в големия град, което намекваше, че това не беше обикновен лондонски ден, бе раираният навес, опънат над тротоара на църквата „Свети Петър“ на Итън скуеър, и червеният килим на самия тротоар — знаци, които недвусмислено показваха, че съвсем скоро тук ще се състои бракосъчетание.

Освен Бил, облечен в скромен сив костюм с червена нишка и придружен от териера Боб със светлокафява каишка и кално петно на носа, там бяха и зяпачите, които вече се подреждаха от двете страни на входа — обичайните възрастни дами, заети с обсъждане на сватбите, които са видели през живота си; обичайните застаряващи господа, бъбрещи за шивачи и победители в конни състезания; както и, разбира се, обичайното спящо в количката си бебе, без което сбирката би била просто непълна. Всички ще стоят и ще зяпат, докато се появят булката и младоженецът, след това ще се пренесат на следващата сватба.

От всички присъстващи Бил бе единственият, който не беше дошъл за разнообразие. Но и сам не можеше да обясни защо бе дошъл. Не очакваше да го зарадва гледката на Флик подръка със съпруга й. Щеше да бъде живо мъчение и все пак дори дяволът не можеше да го пропъди оттук. Инстинктът да се рови в раната е дълбоко вкоренен в човека. И Бил му се подчиняваше.

Боб обаче приемаше зле чакането и в кучешката му душа се зараждаше бунт, защото определено се смяташе за измамен. Щом забеляза, че Бил излиза от апартамента, успя да се промуши през входната врата в последния миг и любезно помоли да бъде разходен. Бил се бе съгласил с предложението и двамата тръгнаха съвсем нормално и както си му е редът, а ето че сега от двайсет минути висяха на тоя тротоар с толкова малко свободно пространство наоколо. На Боб започваше да му се струва, че завинаги са приковани тук. Изрази негодуванието си с няколко решителни опита да се обеси, увивайки за по-добра опора каишката около крака на мъчителя си. По време на последния опит един порив на вятъра отнесе шапката на Бил.

Към сърдечните му изпитания сега се прибави нещастието да стане за посмешище на населението. Пред всички зрелища лондонското гражданство предпочита мъж, преследващ шапката си във ветровит ден. А когато по време на гонитбата мъжът е застрашен от неизбежно препъване в пощуряло куче, удоволствието е пълно. Краткото преследване бе осъществено от Бил пред очите на отзивчива публика. Когато се върна — с шапка и цял букет от лоши чувства към себеподобните си, — огорчението му бе задълбочено от откритието, че докато е бил толкова зает, Флик е пристигнала и е влязла в църквата. Зяпачите вече я обсъждаха и я сравняваха с други булки.