П. Удхаус - Бил Завоевателя

Хубаво писмо се получи. Отне му час и половина, но резултатът си заслужаваше. На шест гъсто изписани страници бе казано всичко, което имаше да се казва за непресъхващата му любов, очертано бе в общ план розовото бъдеще, което ще настъпи, щом чичо Кули научи за Слингсби, и се определяше среща на следващия ден под часовника на Чаринг крос. Оттам предстоеше отиване в общината, където всичко бе уредено за незабавната им женитба. Едва ли в цялата история на любовната кореспонденция е имало друго писмо, което така успешно да съчетава сърдечната тръпка с практичната страна на нещата. Но засега нямаше кой да го предаде на получателката.

Очевидните прелести на лунната нощ, изглежда, никак не изкушаваха прислугата в Холи хаус. Ветрецът шепнеше нежно, лунните лъчи галеха тревата, невидимите цветя изпълваха въздуха с упойни благоухания — и всичко това напразно. Докато непрекъснато сменяше позата на тялото си, за да не се схване, Бил чувстваше нарастващо презрение към британската домашна прислуга. Представяше си как в такава божествена нощ тия деградирали твари са се натъпкали в одимената готварница със затворени прозорци и дърдорят за филми или четат сълзливи романчета.

Някакъв далечен часовник удари два пъти и Бил реши, че чакането му е дошло в повече. Излезе от храстите и тръгна към входната врата.

Дълго време никой не се показа, след като позвъни. Най-сетне се появи прислужничка. Бил, който се чудеше ще го познае ли икономът, изпита в първия миг облекчение. Дори си помисли, че тъкмо това е слугинчето, което бе чакал през всичките тия часове, но когато видя лицето на момата, незабавно дръпна ръка от писмото, към което вече посягаше. Беше с очила, но и през тях очите й святкаха с такъв зъл блясък, че веднага разпозна в нея дясната ръка на дявола в дома.

Все пак се налагаше да представи някакво обяснение за присъствието си.

— Искам да поговоря с госпожица Шеридан — заяви той.

Очилата блеснаха, както му се стори, с крайно възмущение.

— Госпожица Шеридан не е у дома, сър — отвърна момата с леден глас.

— Мога ли да говоря с господин Парадийн?

— Господин Парадийн не е у дома, сър.

Изгледа го злобно през очилата и понечи да затвори вратата. Не можем да я виним. Висенето в храсталака се бе отразило твърде очевидно на косата и дрехите на Бил и той не приличаше на човек, донесъл радостна вест по тъмно.

— Всички са на театър.

Това беше самата истина. Обезпокоен от умислеността на Флик, господин Хамънд се бе погрижил този път да я заведе на театър и обогати Слингсби, защото изборът падна върху „Кажи го на тате“.

Но Бил реши, че го лъжат. Не можеше друго да се очаква от тази мома, очевиден инструмент на леля Франсес. Той се дръпна замислен от затворената врата и пак се мушна в храстите. Една прислужничка не можеше да го обезкуражи. Не можеше да не се покаже някой по-благоразположен служител. Скри се и зачака.

След десетина минути получи озарение. Когато се бе затаил на покрива на пристройката, Флик се спусна от прозореца точно над нея. Какъв глупак беше! Трябваше само да намери пристройката, да се покатери и ако прозорецът на Флик свети, да подсвирне тихо. Ако пък тъмнината му покажеше, че я няма, щеше да увие писмото в кърпичката си и да го хвърли в стаята с някой камък. И той тръгна.

Ето го покрива, точно както го беше оставил. Дотук добре. Но прозорецът над него не светеше. Той взе един камък и тъкмо увиваше пакетчето си, когато някъде отгоре се чу шум от отваряне на прозорец, последван от тихо, но ясно „Хей!“ Човек, изживял нервни сътресения като днешните, не е в настроение да му викат „Хей“, докато се промъква из чужда собственост. Бил прехапа език, изпусна и камъка, и писмото, и се шмугна в сянката на пристройката. Зачака със затаен дъх развоя на събитията.

Както се оказа обаче, само гузната му съвест го бе накарала да си помисли, че тайнственият глас е викал него. Отляво някой подсвирна и той разбра, че не бе единственият нашественик в градината. От известно време вятърът се засилваше, а сега задуха юнашки и прогони облаците от лицето на луната, която освети сцената като с прожектор. Бил остана в сянката на пристройката, но без това островче мрак градината беше достатъчно светла, за да вижда ясно. От прозореца се показа главата на Хорас, осиновения син на чичо му, а долу с крака, безмилостно зарити в бегонията, стоеше тантуреста мъжка фигура, която Бил не познаваше, а и при възможност за избор не би желал да познава. Върху челото на фигурата, както и навред по нея, ясно се четеше „главорез“. Ние вече сме се вглеждали на светло и отблизо в Джо Джебчията и знаем, че не бе сред фаворитите в конкурса за красота на Природата. По тъмно можеше да бъде оприличен на горгона с някои човешки черти.