П. Удхаус - Бил Завоевателя

Преди да се усети, Бил заяви, че госпожица Страйкър е почтена жена.

— Много приятно момиче — толерантно се съгласи господин Слингсби. — Дяволски нрав и склонност към измама, но, общо взето, талантлива. Мисля, че ще успея да я вредя в някоя от пътуващите трупи за ролята на прислужницата в „Кажи го на тате“. А сега, драги — подхвърли той, докато леко зашумоля из документите, разпилени по бюрото му, — опасявам се, че ще трябва да ви помоля да ме оставите сам. Имам доста за разчистване, преди да замина. Между другото, би било много мило от ваша страна, ако не споменавате на чичо си за тази дреболия, преди да съм отплавал. Надявам се да успея да хвана кораба в сряда. Много ще съм ви задължен, ако отложите доклада си дотогава. Съществува някакъв минимален шанс, ако съм му, така да се каже, под ръка, да го приеме лично и да потърси отмъщение, нали разбирате? По-добре не му казвайте, докато не замина. Е? Какво мислите по въпроса?

— Добре — отвърна Бил.

Нямаше представа защо го изрече, просто усещаше, че не може да каже нищо друго.

— Превъзходно! — блеснаха в доволна усмивка безупречните зъби на господин Слингсби. — Довиждане, драги. Надявам се пак да се видим някой ден. О, почакайте — той драсна набързо няколко реда върху едно листче. — Вземете това. Директорът на „Бижу“ ще ви уреди с няколко места, когато пожелаете. Сигурен съм, че ще ви хареса. Най-доброто второ действие, показвано на сцена.

Едва привечер Бил се завърна в Мърмонт меншънс. Нямаше как да се прибере по-рано, защото на всеки ъгъл спираше и се чудеше на себе си. По обед бе стигнал едва до Странд. Влезе в една тиха гостилница и след като хапна, усети духа си приповдигнат почти колкото на Слингсби.

Изведнъж осъзна, че сблъсъкът със силната личност на този мъж бе скрил от погледа му същественото. Победен или победител бе Уилфред Слингсби, не беше важно; щеше ли да влезе в затвора или не, нямаше значение. Победен, победител, свободен като птица или зад решетките, Слингсби си изигра ролята, давайки на Бил възможност да извърши огромна услуга на чичо си. Чрез него се осъществи успехът на лондонската мисия.

Едва ли чичо Кули ще пропусне да го забележи. Оставаше да прояви щедрост, както бе отбелязал господин Слингсби. И тогава последната пречка между него и Флик се изпаряваше.

През изпълнен от радостен звън свят Бил се добра до Мърмонт меншънс и, лек като птичка, влезе в апартамента си.

На масата лежеше писмо и радостният звън още повече се усили, когато разпозна почерка на Флик.

Отвори плика.

Радостният звън замря, все едно му бяха прекъснали захранването. Той се строполи на канапето. В ушите му се чуваше някакво странно жужене. Отсрещната стена изглеждаше далечна и потънала в мъгла. Почувства тъпа болка под ребрата, сякаш го удари огромна невидима ръка.

Препрочете писмото… Станала бе някаква грешка…

Грешка!… Точно така пишеше: „Мисля, че направихме грешка… разбира се, можем само да съжаляваме… омъжвам се за Родерик в сряда… и това е единственото правилно нещо…“ Не даваше никакво обяснение за чудовищната, ужасната, недопустимата промяна на решението си. Абсолютно никакво.

Бил гледаше с празен поглед, а стаята ставаше все по-черна.

Градината на Холи хаус спеше под лунната светлина. Дърветата хвърляха тъмни сенки върху ливадата, нощният ветрец шумолеше в клоните. Един ведър дух би открил в тази градина дълго търсен рай, но за спотаения в храстите Бил нещата не стояха така. Духът му изобщо не беше ведър.

Този път нямаше никакво намерение да стои с часове в тъмното, мечтателно загледан в светлите прозорци. Дошъл бе да върши работа. След дълги часове на размисъл върху писмото на Флик стигна до извода, че то е било вдъхновено, може би дори издиктувано дума по дума от онази невъзможна жена. Колкото повече мислеше, толкова по-недвусмислено откриваше почерка на дяволската леля.

Един мъж на действието не тръгва за някъде без план за действие. И Бил си имаше план. В него влизаше сътрудничеството на някой от прислужниците и Бил се бе наврял в един храст, за да изчака появата му. Всичко беше обмислил. Излишно би било да прибягва до обичайния пощенски път. Злобната жена, която бе видял на гара Уотърлу, несъмнено проверяваше кореспонденцията на Флик. Представяше си как като сетер дебне пощальона. Оставаше само да се спотайва, докато някой прислужник излезе да глътне малко въздух, а после да го приклещи и да го подкупи с тонове злато да предаде на Флик писмото, което го пареше през левия вътрешен джоб.