П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Не съм си мислила, че мога да го чуя от теб! Ако обичам един мъж, няма да ме интересува дали е беден!

— Сърцати слова, момичето ми. Но не забравяй, че когато немотията влезе през вратата, любовта излиза през прозореца… Къде се вторачи така?

Флик се бе загледала в подскачащите на дансинга двойки. Тя сепнато отмести поглед. Да беше по-наблюдателен, господин Хамънд щеше да забележи, че очите й са разширени, а ъгълчетата на устните й трепкат. Но той не беше наблюдателен, още повече че в момента пушеше, а пурата, която купи с известни съмнения, се оказа толкова добра, че го потопи в унесено доволно настроение.

— Гледах танцуващите — каза най-сетне Флик. Думите сякаш с неохота излизаха от устата й.

— Да им се не начудиш — пуфкаше доволно господин Хамънд.

Флик чертаеше по покривката йероглифи с нервни движения на кафената лъжичка.

— Вуйчо, нали мъжете все се влюбват?…

— Така се говори — съгласи се господин Хамънд.

— Искам да кажа, мислят си, че са влюбени, а всъщност не обичат… ох, не знам как да го кажа. Значи, има едни мъже, които могат така да се вживяват… и наистина да изглеждат влюбени, и да накарат и жената да повярва, а през цялото време да излизат и с други жени, и съвсем да я забравят, ако се разделят за ден-два…

— Много са тия мъже, освен ако не е настъпила някаква огромна промяна от моето време. Постоянството е плахо цвете, което разцъфва едва на средна възраст. Разбира се, Родерик е друг случай. Той не би направил подобно нещо.

— Не говорех за Родерик — Флик продължаваше да рисува по покривката. — Изглежда, си прав, вуйчо.

— За кое?

— Ами… че трябва да бъдем разумни. Явно… онези неща, които наричат любов и романтика, са глупост, затова трябва да бъдем разумни…

— Така мисля и аз, макар че едва ли можеш да се оплачеш от липса на романтика у Родерик. До уши е затънал в нея! Каква вратовръзка носи само!

— Ако беше жена, вуйчо, щеше ли да се омъжиш за човек, на когото си разбрал, че не можеш да вярваш?

— Какво имаш предвид?

— Ами, представи си, че някой ти е казал, че е влюбен в теб, а после внезапно откриваш, че излиза и с други — на вечеря, на танци и… — Флик хвърли бърз поглед през балкона — блее срещу тях, все едно са най-прекрасното нещо на света! — довърши тя разярено. — Няма ли да си помислиш, че си сгрешил?

Господин Хамънд я потупа бащински по ръката:

— Не се тревожи, Флики. Родерик не е такъв. Ни най-малко. Ако беше, аз пръв щях да ти кажа да стоиш настрана от него. Мъж, на когото не можеш да вярваш, не струва пет пари.

За мнозина в този забързан и напрегнат век ранните сутрешни часове на понеделника са най-лошите от цялата седмица. Тогава човешката душа, повита от нежната лекота на съботния следобед и неделята, болезнено се свива от мисълта за поредното нагърбване с товара „ходене на работа“.

Докато закусваше в къщата си на Брутън стрийт на сутринта след вечерята на Бил с госпожица Страйкър, господин Уилфред Слингсби бе много далеч от това типично понеделнишко усещане. Похапваше бъбречета с препечена филийка и прелистваше струпаните до чинията му сутрешни вестници, очите му грееха, умът му бе ведър.

Почти всички се задоволяват с един-единствен вестник по време на закуска. Някои разпуснати люде четат по два. Купчината словесност пред господин Слингсби включваше всички издания от района на Голям Лондон независимо от обхвата и влиянието им.

Ала четенето му не се отличаваше с изчерпателност. По всекидневника или седмичника пробягваше само един бегъл поглед и той политаше на пода. Този поглед се интересуваше от един-единствен раздел — театралните рецензии. В събота в театър „Бижу“ се бе състояла премиерата на музикалната комедия „Кажи го на тате“, удостоена с привилегията да бъде първата постановка, изцяло финансирана от господин Слингсби. Ако се съдеше по днешните вестници, а и по вчерашните, тази постановка можеше да се превърне в златна мина.

Господин Слингсби дочете и последния отзив и се облегна сияещ назад. Съкровената мечта на всички алхимици, търсещи философския камък на театралното тайнство, е да станат продуценти на паметна постановка, озарила небосклона веднъж на двайсетина години, която след шеметна кариера в Лондон тръгва да обикаля сцена след сцена. Ако се съдеше по изказванията на критиците в пресата и ентусиазма на публиката на премиерата, за господин Слингсби тази мечта се бе превърнал в реалност. Той довърши закуската си, запали нехайно пура и позвъни за колата, която да го откара до кабинета му в сърцето на Лондон.