П. Удхаус - Бил Завоевателя

Бил се изправи възпитано. Никак не му се искаше, но трябваше докрай да продължи политиката. Танцуващата двойка правеше втората си обиколка на дансинга, когато в ресторанта влязоха Флик и вуйчо й Синклер и се качиха на балкона. Инстинктивно господин Хамънд предпочете маса по-нависоко, над тълпата същества, които иначе може би бяха грижовни и мили синове и дъщери. След настаняването им балконът, където се допускаха само гости във вечерно облекло, остана 99 % свободен. Жалко за бялата жилетка на господин Хамънд, но нямаше начин.

Бил загуби представа за кой път обикаля дансинга. От време на време оркестърът спираше и те се връщаха при масата, колкото да си поемат дъх, но отново скачаха чевръсто при следващия писък на саксофоните. Най-сетне, точно когато вече му се струваше, че мощното тяло на госпожица Страйкър е направено от каучук, тя пожела да седнат. Бил си помисли, че преди да е изгубил съзнание, друга възможност едва ли ще се появи, и се наведе напред:

— Ще ми разкажеш ли за Слингсби — примоли се той.

— Искаш ли? — отвърна госпожица Страйкър приятелски.

— О, да.

— Слушай тогава, палавнико!

Бил придърпа стола си по-близо и се усмихна предано. След поредното пошляпване по вече натъртеното му рамо госпожица Страйкър започна разказа си.

Господин Хамънд подръпна жилетката си, която, изглежда, се беше свила след последната си публична поява, и заоглежда гъмжилото долу.

— Особено показателно за модерния живот, Флики — започна дълбокомислено той, — е отношението на почтените люде към неделната вечер. Места като това са външната видима страна на вътрешната промяна, настъпила в живота на английското семейство. Преди двайсет години мъж с моето положение и име не би и помислил да излезе от къщи в неделя вечер. Преди двайсет години щях да прекарам тихите часове на седмия ден у дома, заобиколен от любимите същества. Щеше да има вечеря, вероятно студено печено, прясна салата и сочен ябълков пай, крем нишесте и много, много сирене. След вечеря пеене на псалми или, ако бяхме по-разпуснати, някоя игра с молив и хартия. Това, че сега съм тук и ми минава през ума да пусна една сардина върху онова плешиво теме долу, се дължи на така наречения „прогрес“ — господин Хамънд опита ордьоврите. — Толкова с моите дълбокомъдри разсъждения, сега искам да ми разкажеш за предишното си посещение тук. Как се озова на това място?

— Бил ме доведе. Той пък преди това беше идвал с господин Слингсби, лондонския мениджър на господин Парадийн.

— А! Уилям! Разкажи ми за него.

Котешките очи на Флик го изгледаха изпитателно. Чудеше се какъв ще е резултатът, ако наистина му кажеше всичко — че обича Бил и Бил обича нея и че веднага щом й призна чувствата си, тя предложи да тръгне с него… Реши все пак да спести тези подробности, загрижена за спокойствието на чичо си. Искаше й се да сподели тайната си и знаеше, че той ще я запази, но за сметка на душевния си покой. Горкият, направо би полудял!

— Съвсем случайно срещнах Бил в деня, когато избягах — каза тя. — И, сама в Лондон, нерядко се виждах с него.

— Ясно… — господин Хамънд изпитваше известни съмнения.

— Често вечеряхме заедно.

— Ясно.

— И веднъж ме доведе тук.

Господин Хамънд натроши малко хляб.

— Доколкото си спомням, тогава в градината ти ми каза, че този Уилям бил принцът на момичешките ти мечти. Сега пак ли ти се видя такъв?

— Той е много свестен — зае отбранителна позиция Флик.

— Нали не му каза, че някога си боготворяла земята, по която ходи?

— Бил беше влюбен в друга, когато се срещнахме.

Господин Хамънд видимо си отдъхна.

— Аха!

— Изцяло отдаден. Държеше дванайсет нейни снимки в дневната си.

Господин Хамънд съвсем се успокои и се нахвърли ожесточено на печеното пиле.

— Ще ти призная, Флики, голямо бреме се смъква от раменете ми. Както навярно си се досетила, през последните години ти си ми грижа. Аз съм един грохнал старец, който живее единствено за…

— Нали каза, че си от младото поколение?

— Няма значение. За целите на настоящата ми реч съм грохнал старец, който живее единствено за щастието на златокосото си дете…

— Как ми се иска наистина да ти бях дете — прекъсна го пак Флик. — Колко просто щеше да е всичко, нали?

— Да, ако имаш предвид, че щеше да ме въртиш на пръста си още по-лесно от сега. Много се тревожа за теб, Флики. Иска ми се да постъпиш правилно и стигнах до заключението, че Родерик е правилното решение. Това, че някой ден ще наследи няколко милиона лири, го откроява в особена светлина…