П. Удхаус - Бил Завоевателя

Ако имаше на тази земя идеално щастие, то принадлежеше нему. Никакъв Дамоклев меч не се полюшваше над главата му. От този ден нататък щеше да живее в кадифе и коприна. Можеше да зареже досегашните си занимания и да бъде господар на времето си, да пуши дебели пури, докато обяснява на някой драматург, че второто му действие се нуждае от сериозна преработка. Когато слезе от колата пред канцеларията, сърцето му пърхаше весело. Нямаше пеещи чучулиги в небесата над Сейнт Мери екс, но за господин Слингсби беше точно обратното. Толкова приповдигнато бе настроението му, че когато видя младия Хенри, дори се подвоуми дали да не му даде бащински половин крона.

— Един джентълмен иска да се срещне с вас, сър — каза Хенри.

— Джентълмен, а? — господин Слингсби едва не прибави „Тра-ла-ла-ли!“ — Къде е?

— Поканих го в кабинета ви, сър.

— Отлично — пропя господин Слингсби и за малко не заподскача с танцова стъпка напред. — Може би си има и име?

— Господин Уест, сър.

— Господин Уест? Ааа, господин Уест? Да, да!

Той се понесе към кабинета си.

— Ааа, Уест — извика господин Слингсби приветливо и въздухът сякаш се изпълни с ехото на звънтящи чинели и галещи флейти. — Надявам се, че не чакате отдавна.

Бил чакаше отдавна, но това не го притесняваше. Беше дошъл рано и възнамеряваше да остане до късно.

— Добро утро — студено поздрави той.

Не желаеше да слуша дружелюбни приветствия от този пръч. Предстоеше му да извърши словесен еквивалент на удар със сатър по главата и не му беше до лигави любезности.

— Моля, седнете. Разположете се удобно. Пура? — предложи господин Слингсби.

Бил седна, но отказа предложената му хаванска пура, сякаш бе палач и миг преди да положи глава на дръвника, осъденият се опитваше да го омилостиви с кутия пури. Точно така се чувстваше. От разговора с госпожица Страйкър му беше станало ясно, че Слингсби наистина бе издал на тази дама къде е заровено съкровището — и то такова съкровище, че Бил се изуми как е възможно някой, дори солидно наквасен или под размекващото въздействие на любовта, да повери подобна тайна.

— Дойдох тази сутрин… — започна той.

— Но не сте били в събота на премиерата на „Кажи го на тате“ в театър „Бижу“, нали? — прекъсна го господин Слингсби.

— Не съм — отвърна Бил. — Аз…

— Революция, драги мой! — разпали се господин Слингсби. — Стопроцентов нокаут! Всички вестници до един я хвалят до небесата. Първото изцяло мое представление, при това най-успешното след „Лелята на Чарли“. Всъщност, между нас да си остане, няма да се учудя, ако донесе дори повече. Постановката е почти без разходи — три действия с един и същ декор, обикновен интериор — и, изглежда, ще се играе с години. Да знаете само как хората оставят златния шанс да изтече между пръстите им. Шест продуценти са я отхвърлили, без изобщо да се замислят. Либретото ми попадна по чиста случайност. Но аз винаги подушвам откъде ще излезе заек, и ми трябваше само първото действие да прочета…

— Мога да ви кажа, че…

— … за да разбера, че съм попаднал на нещо голямо. Тогава, естествено, не бях още наясно какъв точно е потенциалът му. Но си знаех, че няма да се издъни. В една от сцените единият сладур си изгубва панталоните…

Чистата случайност, че господин Слингсби направи пауза, за да запали изгасналата си пура, отърва Бил от изслушване на цялото либрето на „Кажи го на тате“ и му даде възможност да заговори за работа. Усещаше се пришпорен и заговори припряно, което не съответстваше на намерението му да бъде убийствено убедителен. Но се надяваше, че съдържанието на репликите му в достатъчна степен ще прикове вниманието на публиката.

— Снощи вечерях с госпожица Прудънс Страйкър — побърза да съобщи той, чувствайки, че едва ли с нещо друго би могъл да изтласка от мисълта на Слингсби майтапите от безценната му пиеса.

Догадката му се потвърди. Господин Слингсби остави пурата и впери очи в него. Не каза нищо от рода на „Продължете, моля! Разказът ви извънредно ме заинтригува!“, но възцарилата се тишина убеди Бил, че бе успял все пак да привлече вниманието му.

— И мога да ви осведомя — добави с хладен тон Бил, — че съм в течение на деянията ви.

Фразата беше позасукана и сякаш не толкова мощна, но я предпочете пред простото „Знам всичко!“.

— Ааа! — отвърна господин Слингсби. Ръката му, която драсна клечка кибрит и за трети път запали пурата, изобщо не трепна, нито пък гласът му прозвуча неестествено. Само тъмните му очи блещукаха. — Какво знаете?