П. Удхаус - Бил Завоевателя

С внезапно изсумтяване, което, макар и шумно, едва изразяваше накипялото в него чувство на отврата и възмущение, сър Джордж Пайк остави последния брой на „Светски клюки“ и посегна към телефона:

— Свържи ме с редакцията на „Клюки“ — отсечено каза той.

Последва кратка пауза.

— Родерик?

— Още не се е върнал от обяд, сър — отвърна мазен глас.

— А, Пилбийм, ти ли си? — изражението на сър Джордж омекна. Пилбийм беше от любимците му. Младеж с бъдеще, когото наблюдаваше с възхищение.

— Съобщи на мистър Родерик, щом се върне, че искам да го видя.

— Ще му предам, сър.

Основателят и собственикът на издателство „Мамут“, огромния концерн, задоволяващ с четиво половината — по-плиткоумната — англичани, затвори слушалката, смръщи се за миг, после взе молив и започна да пише. Заниманието докара на лицето му изненадваща промяна. Челото му се изглади, очите му спряха да святкат, нещо, наподобяващо усмивка, отпусна подчертаната напрегнатост на устните. Сведе се над бележника.

Едно от нещата, които правят така приятна съдбата на читателя на история като тази, е обстоятелството, че освен вероятността да бъде ободрен, забавляван и поучен, той получава и всичките предимства на безплътния дух. Може да се озове навред, всичко да види. Поиска ли обикновен човек например да бъде приет от сър Джордж Пайк, ще трябва да иде до Флийт стрийт, да завие надясно по Тилбъри стрийт, докато стигне Тилбъри хаус, да проведе разговор с недружелюбния портиер в преддверието, да попълни формуляр с името и професията си, който да предаде на едно момче в ливрея; и накрая, след 10 или 40 минути чакане, най-вероятно ще получи възможността да размени две думи с някоя от секретарките на сър Джордж. Защото мъжът, стоящ зад „Мамут“, не се срещаше с всеки. Времето му бе ценно, чувството за собствена важност — изострено, и той се движеше обкръжен от тълпа усърдни помощници, чието главно задължение бе случайните посетители да спазват мотото на всички велики мъже — „Стой настрана. ЗА ТЕБ СЕ ОТНАСЯ!“ Дори армия с развети знамена ще бъде спряна на прага, чак и министрите от кабинета не биха могли да се промъкнат.

Читателят обаче, безшумен и невидим, може да се качи до самия кабинет на четвъртия етаж и да влезе, без да чука. Там ще открие сър Джордж, който продължава да пише.

Да зърнете човек като сър Джордж Пайк ангажиран с подобно занимание е разтърсваща гледка, от която и най-преситените ще потръпнат. Кой би могъл да каже с какъв литературен проблем се е захванал? Може би бързо антрефиле на тема „Допустимо ли е сгодените двойки да се целуват?“ за „Пайк уикли“ или уводна статия за „Дейли рекърд“, страница с полезни съвети за „Сабат ауър“, а може би дори приспивно разказче за „Тайни тотс“. Нито едно от тези предположения обаче не бе вярно. Сър Джордж драскаше върху големия лист списък с имена. Вече бе написал:

Илфракум

Уейнскот

Бараклъф

Уензлидейл

Крийби

Удсхот

Марлинхю

а в мига, когато надзърнахме, добави:

Микълхивър.

Последното звукосъчетание, изглежда, особено му допадна, защото постави насреща му няколко кръстчета. След това вдъхновението явно го напусна, той избута стола назад и закрачи из стаята.

В днешно време е модерно преуспелите мъже, когато са дребни на бой и набити, надвишаващи на тегло с около 10 килограма нормата, да бъдат назовавани „наполеоновци“. Но макар изразът да е изтъркан, трябва да се признае, че нещо в осанката на сър Джордж Пайк наистина напомняше за Наполеон. Щедро изпълнената жилетка и навикът в моменти на размисъл да навира пръстите на дясната си ръка между първото и второто копче му придаваха известна прилика с великия корсиканец, подсилена от смръщеността на валчестото му решително лице. Той, изглежда, бе човек, който обича ходът на нещата да следва волята му, а през последните десет години обратното се бе случвало твърде рядко.

Телефонът иззвъня дискретно, сякаш се стараеше да не надига глас в присъствието на такъв мъж.

— Мисис Хамънд е тук, сър.

— Да влезе, да влезе. За Бога, Франси — възкликна собственикът на издателска компания „Мамут“, когато вратата се отвори, — цяла сутрин звъня у вас!

— Значи голям късмет, че реших да се отбия — каза мисис Хамънд, докато се наместваше на един стол. — Какво има?

Франсес Хамънд, по баща Пайк, беше женският вариант на бележития си брат. Нямаше неговата двойна брадичка, но притежаваше същите ясни и властни очи, същите повдигнати вежди, които придават такава острота на погледа, същата руменина и височина на челото. Когато я погледна, сър Джордж отново усети онези тръпки на възхищение, които тя неизменно будеше у него.