П. Удхаус: Бил Завоевателя

— Съвсем забравих за Родерик — произнесе мрачно той.

Последва мълчание. Бъдещият лорд Микълхивър (или Уензлидейл, а може би Марлинхю) барабанеше раздразнено с пръсти по бюрото.

— Защо, за Бога, ми се падна такъв син! — проплака той, както е проплаквал не един баща преди него, ще проплакват безброй и за в бъдеще. — Просто не проумявам…

— Така прилича на бедната Люси — въздъхна мисис Хамънд. — Тя беше същото плахо, слабо създание.

Сър Джордж поклати глава. Споменаването на отдавна починалата му съпруга не докосна никаква сантиментална струнка в душата му. Дните, когато беше само Джордж Пайк, обикновен чиновник в адвокатска кантора, и тръпнеше от мекия глас на Люси Мейнард, докато тя вземаше поръчката му в „Холбърн вайадъкт кебин“, отдавна бяха излетели от паметта му. Сега тази доста невзрачна жена се бе превърнала в „бедната Люси“ — изричано почти както се говори за шарка или за друго заболяване, прекарано от един велик мъж на младини.

— Ти ме подсети — сър Джордж посегна към телефона, — че искам да говоря с Родерик. Ще го направя сега! — рече той, несъзнателно цитирайки мотото, което по негови инструкции беше поставено в дървена рамка над всяко редакторско бюро в сградата. — Позвъних в „Клюки“ точно преди ти да дойдеш, но още не се беше върнал от обяд.

— Почакай, Джорджи. Искам да си поприказваме, преди да извикаш Родерик — и покорен както винаги пред нея, сър Джордж остави слушалката. — За какво искаш да го видиш?

Сър Джордж изсумтя. В гласа му зазвуча агонията на разочарования баща.

— Позволих твърде много на това момче, докато беше в Оксфорд. Давах му голяма издръжка и какво направи? Издаде прозата на Уолтър Пейтър! За своя сметка, в пурпурна кожа! На всичкото отгоре имаше безочието да предложи „Мамут“ да купи „Поетичен алманах“, онова нещастно изданийце с десет продадени бройки годишно, а той да му станел редактор.

— Знам това — прекъсна го малко нетърпеливо мисис Хамънд. Ако Джорджи имаше недостатък, това беше склонността да разказва два пъти едно и също. — И ти го направи редактор на „Светски клюки“. Как се справя?

— Точно за това исках да говоря. Започнах да го въвеждам в бизнеса, като го направих редактор на „Клюки“, всъщност синекурна длъжност. Младият Пилбийм, един способен младеж, на практика ръководи вестника. От Родерик се иска само да покаже някакви признаци за характер и да си стъпи на краката, преди да мине към нещо по-голямо. Но ти само погледни новия брой — каза опечаленият баща.

Мисис Хамънд взе вестника. Последва тишина, нарушавана от шумоленето на листата и дълбокото неспокойно дишане на сър Джордж.

— Липсва жизненост — отсъди най-сетне Егерия.

— Липсва твърдост — добави Нума Помпилий.

— Меко.

— Плахо.

— Трябва му устрем.

— Трябва му плам. Поразпитах — продължи Нума Помпилий с горчивина, захвърляйки изданието в ъгъла — и какво, мислиш, излезе? Младият Пилбийм ми каза, че Родерик спирал всички най-добри материали, които той му давал. Явно това е неговата представа за работа и лоялност към фирмата!

Мисис Хамънд цъкна угрижено с език.

— Не звучи много вероятно.

— Но е точно така.

— Но какъв може да е мотивът му?

— Мотив? Хлапак като него дори не се нуждае от мотив. Той е най-обикновен глупак. Моля се Богу — извика измъченият родител — да се ожени. Една жена може да направи нещо от него.

Мисис Хамънд подскочи.

— О, точно за това исках да поговоря с теб. Предполагам, разбираш, Джордж, че като син на пер за Родерик женитбата е жизненоважен въпрос. Сега още повече от преди е важно той да се ожени за девойка с подобаващо социално положение.

— О, само да се опита да ми домъкне някоя! — мрачно се закани сър Джордж.

— Онова момиче, за което ми споменаваше… стенографката в „Пайк уикли“…

— Няма я — каза кратко сър Джордж. — Изхвърлих я пет минути след като разбрах, че флиртува с нея.

— Продължават ли да се срещат?

— Едва ли е посмял.

— Вярно. Откритото пренебрегване на твоите желания не е в характера му. Някоя друга девойка да му е харесала? От неговата класа, разбира се.

— Не съм чувал.

— Джордж — мисис Хамънд се наведе напред, — мисля си от известно време… Защо Родерик да не се ожени за Фелиша?

Сър Джордж потрепери. Вторачи се в сестра си със слисания захлас на човек, чиято черна мъка внезапно е озарена от маяка на чистия гений. Да, това е Франси, помисли си той. Ето я поредната и най-велика епохална идея от потока, започнал с „Колко карфици се побират върху шапката на премиера?“. В такива мигове проличаваше цялата невярност на теорията, че женският мозък бил по-малък от мъжкия.