П. Удхаус: Бил Завоевателя

— За какво искаш да ме видиш? — поиска да знае мисис Хамънд.

Сър Джордж пое дълбоко дъх. Имаше да й съобщава страхотна новина и усетът за драматизъм му подсказваше да не изплюва прекалено бързо камъчето. Но възторгът все пак надделя.

— Франси, момичето ми! — извика той. — Предложиха ми перство!

Извънредно трудно бе да се наруши равновесието на Франсес Хамънд, но тези думи постигнаха немислимото. Цели десет секунди тя седя с широко зяпнала уста, докато сър Джордж, изчервен и готов да се изкикоти, подръпваше стеснително червената си вълнена жилетка, известната жилетка „пайк“, една от забележителностите на Лондон.

— Перство!

— Писмата са ей на онова бюро. Пристигнаха тази сутрин.

— Джорджи!

Мисис Хамънд скочи от стола и нежно целуна брат си. Във властните й очи имаше сълзи.

— Знаех си, че ще се зарадваш!

— Гордея се с теб, Джорджи, миличък. Каква кулминация на твоята чудесна кариера!

— А кой ми помогна да изградя тази кариера?

— Е, стараела съм се, доколкото мога — съгласи се мисис Хамънд скромно, — но, разбира се, ти и само ти…

Сър Джордж удари по бюрото, но уцели острия ръб на една метална кутия и начаса му се прииска да бе изразил емоциите си не толкова атлетично. Засмука ръката си за момент, преди да продължи:

— Ти си закваската на бизнеса — започна той развълнувано, когато агонията поотмина. — Без теб доникъде нямаше да стигна. Кой предложи състезанието „Колко карфици се побират върху шапката на премиера?“ за „Пайк уикли“, когато не се знаеше дали ще прескочим ямата? От този миг „Пайк уикли“ потръгна. А именно на него се основава цялото ми състояние. От самото начало заработихме като екип. От мен идваше искрата, от теб здравата преценка. Няма човек на този свят, чието мнение да ценя колкото твоето, Франси.

Мисис Хамънд сияеше.

— Е, Джорджи, мога само да се радвам, ако усилията ми да бъда твоя Егерия са били успешни.

— Да бъдеш какво? — попита леко стъписан сър Джордж.

— Егерия е богинята вдъхновителка и помощничка на римския император Нума Помпилий. Така поне ми каза Синклер.

Имаше предвид мистър Синклер Хамънд, прочутия археолог, който се радваше на изключителната чест да й бъде съпруг.

— Ех, този човек! — въздъхна сър Джордж. — Малко амбиция и инициативност да имаше, далеч щеше да стигне. Сече му пипето.

Мисис Хамънд се въздържаше да обсъжда качествата на съпруга си. Беше свикнала с мечтателността му и липсата на амбиция, безучастното приемане на отредената му ниша в света. До някое време се ядосваше, но накрая прие кръста си да взема за съпрузи мъже без устрем и плам. Първият съпруг, с когото се бе сдобила, преди звездата на благополучието да изгрее над семейството, бе някой си мистър Хърбърт Шейл, любезна и популярна личност в отделението за панталони и бельо на „Харъдс“, когото дори нейната неуморна мощ не успя да избута по-високо от ранга на продавач-консултант. С всичките му недостатъци Синклер все пак оставаше по-добър от Хърбърт.

— Каква титла мислиш да приемеш, Джорджи? — попита тя, сменяйки темата.

Сър Джордж, чиято монументална мисъл не почиваше напълно дори в миговете на обществен триумф, вече говореше по диктофона:

— На вниманието на редактора на „Пайк уикли“ — разпореждаше се той. — Статия за следващата седмица на тема известни жени, вдъхновявали прочути мъже. Там Егерия и прочие — той се обърна. — Моля?

— Попитах, мислил ли си вече за титла?

— Нахвърлих няколко идеи — вдигна той тефтера. — Как ти се струва лорд Бараклъф? Или Уензлидейл? А Марлинхю? Най-много ми харесва Микълхивър. Има замах.

Мисис Хамънд поклати глава:

— Прекалено е крещящо. Всичките са прекалено крещящи.

— Знаеш, че една титла трябва да е звънка. Вземи например Бивърбрук, Стратхидън, Ливърхюм — какъв темперамент изразяват!

— Знам, но…

— А и дяволски трудно е да се избере нещо незаето. Първите са обрали каймака.

— Така е. И все пак нито едно от имената, които спомена, не ми звучи съвсем добре. Не че личност като теб не би могла да ги носи, но са малко претруфени. Не забравяй, че Родерик ще наследи титлата, която избереш. Не бива да е нещо, което ще звучи нелепо, носено от Родерик. Малкото му име е достатъчно неподходящо. Родерик! — мисис Хамънд премига. Това беше болезнена тема за нея. — Колко молих бедната Люси да го нарече Томас!

Гримасата, която така дълго липсваше върху щастливото лице на сър Джордж, се завърна, по-мрачна от всякога. Приличаше на човек, изведнъж открил в поднесената му чаша на радостта умряла мишка.