П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Страхотно! Там са най-добрите хлебохвъргачи!

— Най-добрите? — господин Хамънд се замисли. — Е, сега ще се види какво можем пък ние. Но откъде знаеш за това долно свърталище?

— Ходих там веднъж — Флик се поколеба.

— Ооо! — той я изгледа внимателно, а в гласа му се прокрадна сериозна нотка. — Кой те е водил там, Флики?

— Бил Уест. Племенникът на господин Парадийн. Помниш ли, разказах ти за него в градината?

— Помня. Значи той е в Англия и отново си го видяла?

— Да.

— Флики, знам, ще ме помислиш за стар мърморко, но май ще трябва да започна вечерта с, така да се каже, сериозен разговор. Имаш ли нещо против?

— Нямам нищо против, каквото и да направиш, вуйчо.

— Добре! Възнамерявам да приключа с рибата, а след това почваме с хляба. Ще видят те. Тичай да се обличаш, а аз ще се опитам да изровя бялата си жилетка от нафталина.

— Извикай келнера, старо другарче — подкани госпожица Прудънс Страйкър кавалера си и посочи препускащия между претъпканите маси мъченик, който се опитваше да свърши работа за двама. — Припомни му, че когато беше малко момче, ни обеща шише „Лансон“.

Бил кимна любезно и изпълни желанието й.

— Келнер!

— По-високо, де — препоръча госпожица Страйкър. — Какво си заскимтял като пекинез!

— Келнер!

— Така е по-добре. Имаш хубав глас. Да го беше шлифовал, какъв глашатай щеше да излезе от теб!

Бил отново кимна любезно. Май през цялото време това правеше.

Някои твърдят, че човек може през цялото време да се усмихва и да е ужасен злодей. Същото, както установи Бил, се отнасяше за любезното кимане с глава — можеш врата си да откачиш от кимане и пак да се чувстваш отвратително. Вечерта в прочутия нощен клуб на Марио не му бе никак забавна.

Дори в далечните нюйоркски дни, когато си прекарваше времето с разни компании, за разлика от Джъдсън Коукър това не му доставяше особено удоволствие. Още преди случайното увлечение по Алис Коукър да го подтикне към по-голяма задълбоченост, недвусмислено бе установил, че на подобни сборища се отегчаваше до смърт. За да се чувства в свои води на бохемски гуляи, човек трябва да е с повратлив ум, да е шегаджия, да измисля палави номера и в допълнение — вътрешностите му да са от желязо и азбест. Бил не притежаваше нито едно от тези качества. Вътрешностите му вдигаха бяло знаме след третия коктейл, а че е шегаджия, знаеше единствено той. С палавостта нещо все не се получаваше, а дори и непредубеденият критик трудно би нарекъл ума му лек и духовит.

Тази вечер се усещаше особено спънат. При едновремешните гуляи бе просто един от многото, ала днес забавната програма тежеше изцяло на плещите му. А тя си беше тежичка. Дори когато се опиташе да забрави светотатството, което вършеше, идвайки тук с другиго, а не с Флик, госпожица Страйкър просто го потискаше. Още в първия миг, когато се хвърли насреща му във фоайето, я сравни с описанието на Джъдсън.

Джъдсън беше казал, че прилича на мотриса. Истина беше. Казал бе още, че ще носи червена рокля. И това беше вярно, макар определението да бледнееше пред истинския цвят на въпросната дреха. Била много жизнерадостна. И това не беше лъжа. Само в едно не бе познал — че Бил не може да не я хареса. Не я харесваше. Май не можеше да се сети за по-противно същество. Не понасяше ококорените й блестящи очи, не понасяше мощната й фигура, направо мразеше това „старо другарче“, както започна да го нарича още докато бяха на супата. А от всичко най-много ненавиждаше това накланяне на главата към него и хиленето в лицето му, придружено с пляскане по рамото, за да подчертае остроумието на шегичките си. Както господин Слингсби бе открил по-рано, Прудънс Страйкър имаше здрава ръка и попляскванията й напомняха къчове на игрива кобила.

Но Бил не се предаваше. Недостатъците й бяха повърхностни, а госпожица Страйкър притежаваше едно изключително качество, което изкупваше всичко останало. Тя знаеше какви далавери върти Слингсби, и трябваше да бъде спечелена. Така че след кратък размисъл какво ли ще стане поведението й, ако келнерът наистина донесе бутилката „Лансон“, Бил събра куража на поколенията Уестовци, за да издържи докрай.

Редът на далаверите обаче все не идваше. Госпожица Страйкър категорично отказа да говори за „сериозни неща“ по време на проточилото се сто години ядене, поддържайки програмата от солени вицове и майтапи. Преди пристигането на кафето Бил успя да разбере само, че тайната на господин Слингсби била страшна и си заслужавала чакането. Докато чакаше, благоволението на госпожица Страйкър към него стигна дотам, че го нарече „добро момче“. Оставаха му за завоюване равнищата „палавник“ и „стар майтапчия“. Малко след като Бил достигна второто, госпожица Страйкър изрази желание да танцува.