П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Били! Приятелю! — извика той радостно. — Гледай сега, нещо не мога да се оправя с тая работа… Всеки път, като се опитам да я изправя, тя пада, и всеки път, като пада, вдига ужасен шум, и всеки път, като вдига ужасен шум, се опитвам да я изправя, и всеки път, като се опитвам да я изправя, тя пада, и всеки път, като… Докъде бях стигнал?

Бил остави стола и го изгледа строго. Вдигна закачалката и възстанови изправеното й положение. Джъдсън, който наблюдаваше приятеля си напрегнато, сякаш Бил се опитваше да премине по въже над Ниагарския водопад, ахна:

— Успя! — нямаше никаква злоба в гласа му, никаква скрита завист във възхищението му. — Ти успя! От пръв път! Ей, много те бива!

— Престани с тия адски крясъци!

— Прав си, Били, преставам. Но не са адски. Е, приятелю, щастлив съм да те видя след толкова време. Какво става с теб? Сядай и ми разказвай всичко!

— С теб какво става, питам аз.

Джъдсън заклати глава и замига.

— Съвсем си прав, Били, ама съвсем. Ти винаги си съвсем прав. А това си е дар Божи, да знаеш. Много ценен. Значи бях на вечеря… Нали помниш, показах ти една танцьорка в Ал-ал… Ал-хам… Чакай! — Джъдсън вдигна ръка с достойнство. — Много хора си мислят, че не мога да го кажа. Наистина така си мислят! Цял Лондон говори, че не мога да кажа „Алхамбар“, но аз мога, мога и съм щастлив, много щастлив! Докъде бях стигнал?

Бил вече изплуваше от раздразнението, неизбежно, когато те събудят ненадейно в малките часове, и започна да проявява интерес:

— Някой те е водил на вечеря?

— О, не! — Джъдсън сякаш се обиди. — Аз водих на вечеря. Да, знам какво ще попиташ — откъде съм взел пари? И си в пълното си право да попиташ. Намерих пари, приятелю, защото имам глава.

— Сутринта ще я видим тази глава…

— Умна делова глава — продължи Джъдсън. — Много хора нямат умни делови глави и къде са сега? Бърникат в кофите. Знаеш ли какво направих? Слушай, ти си млад, може да ти е от полза. „Алхамбра“! Ето, казах го, мога и пак! Помниш ли онова, дето пишеше, че Тоди ван Райтър бил основал „Копринените“? Та аз го изрязах и го пратих на Тоди. Писах му, че аз съм го пуснал във всички вестници, защото е млад и искам да му помогна. И в същото писмо (ето, пак мога да кажа „Алхамбра“) го помолих да ми заеме сто доларчета. Как мислиш? Изпрати ги! Дойдоха тази сутрин. И ти казвам, и подчертавам, че ако някой си мисли, че само щото съм бил на вечеря, не мога да кажа „Алхамбра“, лъже се! Лъже се! — натърти Джъдсън, заръкомаха бурно и едва успя да се задържи на крака, захапвайки закачалката. — А ти знаеш не по-зле от мен, че най-лошото е да лъжеш някого в зъбите, защото всеки четвърти от петима ще хване пиорея…

— Върви да си лягаш — предложи Бил.

— Ще си легна — мъдро кимна Джъдсън с умната си делова глава. — Точно това ще сторя. И много искам — продължи той, а в погледа му, втренчен в закачалката, се изписа непреклонност — да видя кой ще ме спре да не си легна! Това съм аз. Честен и открит и ако на хората не им харесва, да не го харесват. Аз си лягам!

— Оттук — посочи Бил. — Внимавай къде стъпваш.

— Чудна работа, Били — засмя се Джъдсън. — Точно същото каза и момичето. Онова, дето го срещнах в Ал-хал… — той спря. — Бил, нещо ми се върти в главата. Трябваше да ти кажа нещо важно… Какво беше? Е, ще си дойде, няма начин. От мен да го знаеш, Били, колкото и да е черно небето, колкото и да е мрачна прогнозата… то пак ще си дойде. Лека нощ, приятелю. Не ме задържай повече — каза Джъдсън и с едно „Алхамбра“ изчезна в стаята си.

Дневната светлина вече струеше през прозорците и пернатите обитатели на парка Батърси я поздравяваха с бодро чуруликане. Светлината и шумът не позволиха на Бил да заспи бързо. Всъщност така стана по-добре, защото само след час вратата се отвори и на нея застана Джъдсън в синята си пижама:

— Дойдох да ти кажа онова нещо, дето го забравих. Като светкавица ми просветна.

— Е?

Джъдсън потъна в умислено мълчание:

— Ами пак го забравих… Лека нощ!

Бил затвори очи и само след няколко минути, както му се стори, се събуди и установи, че утрото доста е напреднало. От коридора дори се чуваше как някой приготвя закуска. Бил се упъти към банята под акомпанимента на хъркащия в стаята си Джъдсън.

Вече беше закусил и четеше неделния вестник, когато наследникът на Коукърови най-сетне се надигна. Бледничък и все пак в учудващо добра форма. Умственото му равновесие също сякаш се бе възвърнало. Поздрави омърлушено, но добронамерено Бил и една след друга изсърба четири чаши кафе.