П. Удхаус - Бил Завоевателя

Бил махна на келнера, който гледаше очаквателно към масата им. Дума не можеше да обели от яд. Отново и отново съжали, че нуждата го принуди да се довери на Джъдсън. Плати мълчаливо сметката и стана.

— Сетих се за още нещо — обади се Джъдсън, докато подтичваше след него към изхода. — Ще трябва да си извадиш разрешение за женитба. Ако се наложи да действаш бързо, ти е нужно разрешение. Без него не става.

— Имам разрешение — отвърна студено Бил и не обели повече дума, преди да заемат местата си в „Алхамбра“. А и тогава каза само „Млъквай!“, за да спре оживения брътвеж на Джъдсън.

— Сигурно е същата — Джъдсън тикаше програмата в лицето му и сочеше името на една от актрисите. — Прудънс Страйкър, рядко име. Трябва да е онази, която познавах от „Фоли“ в Ню Йорк. Ще ти я покажа, щом излязат… Ето я! Втората от края! Не може да бъде!

Той млъкна за миг, за да подхване шепнешком дълга и хаотична история, как отишли една нощ с Джими Бул, Фреди Осгуд, госпожица Страйкър и някакъв приятел на госпожица Страйкър, за името му ей сега щял да се сети, и приятел на приятеля на госпожица Страйкър, чието име пък приличало на Сухар — е, няма такова име, ама съвсем като „сухар“ звучало, — та отишли да празнуват рождения ден на Джими на онова място в Гринич Вилидж и Фреди така се гипсирал, че излязъл да бие барабаните, макар че трезвен Фреди пръв щял да признае, че разбирал от барабани, колкото и от…

— Млък!

— Добре де — посърна Джъдсън. — Както и да е, това е тя.

Днешните музикални представления имат способността да разтоварват и без това безгрижната душа, но допълнително да угнетяват угрижения. Не след дълго Бил съвсем обезумя от мисли за Флик и писмото й и вече горчиво съжаляваше, че сам бе предложил да излязат. Грохотът на музиката и подскачането на танцьорките опънаха докрай нервите му. В края на първо действие почувства, че не издържа повече. Нуждаеше се от продължително ходене пеш.

— Аз се прибирам — обяви той.

— Прибираш ли се! — удиви се Джъдсън. — Ама виж…

— Ти остани, ако искаш. Искам да съм сам, за да помисля…

— Аха, да помислиш… Е, добре. Ще се видим по-късно.

Бил излезе от театъра и тръгна безцелно да се шляе към площад „Пикадили“. След задухата и данданията на представлението хладният нощен въздух бе като милувка. От дълбокото черно небе му намигаха безброй звезди, сякаш знаеха какво му е и искаха да помогнат. Нощта беше само за влюбени, застанали под прозореца на любимата си…

Бил спря така внезапно, че едно такси почти го сгази. Как не се беше сетил досега! За него имаше само едно място на света в нощ като тази. Той се метна в таксито:

— Уимбълдън комън! — извика на шофьора.

Градът беше съвсем опустял, когато Бил сви по Принс ъф Уейлс роуд. Дори кафенето на ъгъла на улицата беше тъмно и пусто. Не знаеше колко е часът, защото и часовникът му беше спрял като самото време. Беше уморен, прибираше се пеш от Уимбълдън, но умората изобщо не му беше неприятна. Приповдигнатото му настроение не позволяваше никакъв друг вид транспорт.

Влюбените са странна и непрактична порода. Ако попитате Бил какво бе спечелил, висейки с часове в сенките на градината в Холи хаус, едва ли би могъл да отговори. Но и през ум не му минаваше, че си е губил времето. Радостният му трепет не бе помрачен дори от това, че със слабите си познания за вътрешното разпределение на къщата нямаше никакъв шанс да установи кой от прозорците, гаснещи един по един в нощта, бе от стаята на Флик. Подозираше, че може да е похабил емоционалната си енергия, съзерцавайки прозореца на чичо Кули или дори на госпожа Хамънд, но това ни най-малко не го притесняваше. Беше сторил единственото възможно в такава нощ и сега можеше да се хвърли в леглото и да мечтае за бързо забогатяване и щастливо бъдеще.

Стъпвайки на пръсти, за да не събуди Джъдсън, се добра до стаята си. След десет минути бе заспал.

По някое време го събуди силен трясък, сякаш покривът се срутваше. Сивеещият прозорец му подсказа, че са минали няколко часа. Тъкмо бе решил, че сигурно е сънувал нещо, когато някой се изкиска пред вратата на стаята му. В коридора имаше човек и колкото и да не му се ставаше, налагаше се. Само крадец олигофрен би се смял на глас, ограбвайки едно жилище, но прилежният стопанин би трябвало да изхвърли дори крадци олигофрени. Бил си обу пантофите и тръгна напред, въоръжен със стол.

Трясъкът очевидно бе предизвикан от падането на закачалката, дължащо се пък на опитите на Джъдсън Коукър да закрепи на нея шапката си. Той се олюляваше и се усмихваше любвеобилно на Бил. Все още беше в пълно вечерно облекло, като изключим бялата папийонка, явно загубена или подарена. На мястото й се мъдреше синя панделка, с каквато жените връзват косите си, препасана диагонално през ризата му като на посланик. Косата му беше разрошена и той сияеше от неизчерпаема любов. В цял Батърси нямаше по-щастлив човек от Джъдсън Коукър в този миг.