П. Удхаус - Бил Завоевателя

Джъдсън се пресегна за вестника и го разтвори като щит пред себе си. И приятелството си има граници.

— Друг път, Били — обнадежди все пак приятеля си.

През последната седмица в Холи хаус цареше дух, противоположен на оптимизма, завладял Мърмонт меншънс. Обикновено завръщането на блудните синове се свързва в писанията с голяма веселба и бурна радост от страна на всичко живо — може би с изключение на заклания вол, — но в този дом атмосферата не ощастливяваше Флик. Дните минаваха и само мислите за Бил пропъждаха мъката й.

Хокането, започнато от леля й Франсес още на перона на Уотърлу, продължи без прекъсване цялата седмица. В неделя, в седем часа вечерта, от устата на възпитателката заблика такъв порой, че господин Синклер Хамънд разчупи многогодишните си окови, тропна с крак и се наложи със стряскащата свирепост на един мек човек.

— Флик — с несвойствено напрегнат глас прекъсна опяването на жена си господин Хамънд.

— Да, вуйчо Синклер?

— Излез за малко.

Госпожа Хамънд му отправи оня поглед, който неведнъж го бе карал да се завре някъде, скрит зад книгите си. Но тази вечер въздействието му бе нулево. Няма по-страховито нещо от тих и миролюбив човек, решил най-сетне да си го каже, а в господин Хамънд вече от една седмица къкреше потискан гняв. Както дори Бил Уест — друг миролюбец — можа да бъде изкаран от кожата му от удар с бастун по главата, така сега и Синклер Хамънд бе вдигнат на крак от стоварилите се върху милата му Флик упреци, нападки, хули, хокания, мъмрения, грубости.

— Аз разговарям с Фелиша — изсъска госпожа Хамънд.

— Излез, Флики — настоя господин Хамънд с половин уста.

Флик напусна стаята.

Госпожа Хамънд насочи цялата царственост на особата си към своя съпруг. За разлика обаче от краля на Франция нея нямаше кой да я предупреди, че това не е метеж, а революция, която завинаги ще отнеме върховенството й в къщата. Опита се да го смачка по обичайния ред.

— Млъкни! — простичко каза господин Хамънд.

Госпожа Хамънд млъкна.

— Трябва да престанеш, Франси — поде той кротко, ала без да отделя от нея святкащите си очи. — Предостатъчно излага, каквото имаше да кажеш за бягството й, време е да спреш. Ясно ли е? Просто млъкваш. Няма да позволя бедното дете да бъде тормозено повече. И за да не се изкушаваш, ще я изведа да вечеряме навън. Отиваме там, където има светлина, музика и вкусна нездравословна храна. Оркестърът ще свири, светлините ще блестят. Кой знае, може дори да танцуваме. А когато се приберем — не по-рано от шест часа сутринта, — ти ще я посрещнеш с прословутата си усмивка, ще я прегърнеш майчински и мило ще брътвиш изключително приятни и топли неща. Ясен ли съм?

— Но, Синклер — запротестира жена му с доловима в гласа й умолителна нотка, — как така ще изведеш Фелиша? Джордж ще дойде на вечеря!

— Брат ти Джордж е човек, когото в много отношения уважавам и ценя. Но в този конкретен момент той просто не е подходящ събеседник за Флик. Ще мърмори, а аз не желая повече да й се четат наставления.

— Но той много ще се зачуди, че Фелиша я няма, за да го посрещне! — прови госпожа Хамънд.

Господин Хамънд я целуна нежно по челото. Той много си я обичаше.

— Може от това да излезе статия за „Пайк уикли“: „Странното държание на известни племеннички към прочути вуйчовци.“ Отивам да се обличам. Май трябва да си сложа бяла жилетка — той въздъхна. — Няма как, на всички ни се налага да правим жертви.

Отново целуна госпожа Хамънд и излезе с тананикане от стаята.

— Флики! Отиваме да се забавляваме! Какво ще кажеш за вечеря навън? На някое гадно вулгарно място. Хайде да изпробваме някой от ония адски нощни клубове.

Флик го изгледа недоверчиво. Много обичаше вуйчо си, но добре познаваше слабите му страни. Това излизане би било открит бунт, развяване на революционно знаме.

— Би било прекрасно! — въздъхна тя.

— Ще бъде прекрасно — поправи я господин Хамънд.

— Но вуйчо Джордж се връща от Париж и ще дойде на вечеря…

— Известно ми е. Представяш ли си колко забавно ще е да лудеем в някой локал, докато вуйчо ти Джордж седи напушен оттатък в трапезарията!

Флик го прегърна.

— Ти си истинско съкровище, чичо!

— Само си помислих, че малка промяна ще ти се отрази добре. Къде отиваме? Знаеш ли някое добро свърталище?

— Да отидем „При Марио“.

— „При Марио“? Не съм чувал за това учреждение. Уж съм от неопитоменото и бунтовно младо поколение, за което толкова се пише напоследък, а познанията ми за Уест енд са извънредно незадоволителни. Достатъчно вулгарно ли е за мен? Искам място, където да целя хората с хляб. Как върви стрелбата с хляб при Марио?