П. Удхаус - Бил Завоевателя

Тя млъкна.

— Какво има? — учуди се Бил.

— Не мърдай — прошепна тя. — Стой така, сякаш си случаен познат. Леля Франсес идва насам. Трябваше да се сетя, че ще дойде да ме посрещне.

Устремената към тях жена до такава степен покриваше представата на Бил за сестра на сър Джордж, че за момент я почувства като стара позната. Изтръпна от главата до петите. Леля Франси се натъкна на някои трудности, докато се разминаваше с една товарна количка, и Флик даде още напътствия:

— Стой така. Все едно съм се запознала с теб на кораба.

— Как да ти пратя съобщение? — побърза да попита Бил, защото врагът вече заобикаляше количката. — Сетих се! Кой вестник четете сутрин?

— „Дейли рекърд“. Той е на чичо Джордж.

— Следи колонката с личните обяви — прошепна Бил.

Флик кимна леко и се обърна да посрещне внушителната си сродница.

— Лельо Франси! — възкликна.

С видима хладина госпожа Хамънд целуна по бузата блудната си племенничка. Нямаше да се разправя с нея пред непознати. Хокането на живота й бе на езика й и само чакаше Бил да се разкара, за да започне да се излива.

— Довиждане, господин Ролинсън — каза Флик на Бил и му подаде ръка. — Благодаря ви, че бяхте толкова внимателен с мен.

Бил пое щафетата и след нисък поклон към напъчената фигура на леля Франси се отдалечи. Чувстваше се като рицар, когото други ангажименти карат да яхне коня и да изостави дамата на своето сърце в лапите на дракона.

Келнерът поднесе кафе и пури и се оттегли. Бил се наведе през масата и заговори с тих доверителен глас:

— Джъдсън, приятелю, имам да ти кажа нещо.

На няколко пъти по време на вечерята той се канеше да заговори, но всеки път оркестърът, който имаше отвратителния навик да гръмва в най-неподходящите моменти, осуетяваше споделянето на тайни с тих доверителен глас. Бил, естествено, се тресеше от нерви, защото нуждата да сподели с приятеля си не му даваше мира. От кратката среща с Флик на гара Уотърлу бе изминала цяла седмица и бремето на тайната ставаше все по-непоносимо. Време беше да каже на някого и в целия този огромен град Джъдсън единствен можеше да изпълни ролята на изповедник.

Джъдсън дърпаше блажено от пурата си.

— Изплювай камъчето — подкани го той дружелюбно.

Освен че си имаше тайна, която го караше да изпитва най-топли чувства към целия свят, бе особено благоразположен към Бил. През последната седмица приятелското му чувство и уважението се бяха върнали. Бил, тъй дълго вехнещо цвете, внезапно отново избуя за живот като полят с вода. Непрекъснато си тананикаше, а тази вечер стигна дотам, да го покани на вечеря в „Риджънт“, последвана от представление в „Алхамбра“. Джъдсън безрезервно одобряваше промяната.

Бил се огледа. Келнерът не се виждаше. Най-близкостоящите гости на ресторанта бяха достатъчно далеч, за да ги чуват, а оркестърът бе преминал от трясъците към тихо каканижене и сякаш засега се въздържаше от дивашки изблици.

— Може би си забелязал, че изглеждам другояче през последните дни?

— Как да не съм забелязал! — сърдечно възкликна Джъдсън. — Та ти грееш като слънце.

— Е, ще ти кажа защо. Джъдсън, стари приятелю, аз познах любовта!

— Пак ли?

Бил се намръщи. Имаме право да очакваме повече тактичност от изповедниците си.

— Ако си мислиш за Алис, това беше само едно увлечение.

— Ясно.

— Този път е истинската любов!

— Аха!

— Какво искаш да кажеш с това „аха“? — Бил беше мнителен.

— О, нищо. Просто казах „аха“. Всеки човек — отбеляза Джъдсън като гражданин на свободна нация — може да каже „аха“.

— Прозвуча, сякаш ме смяташ за несериозен…

— Ни най-малко. Само си мислех…

— Какво?

— Ами не е ли малко бързичко? Така де, допреди една седмица бълнуваше за Алис, а не са минали и седем дни и ти вече си се прехвърлил на друга. Не че те виня — подчерта той възпитано, — винаги съм харесвал бързаците.

Ръката на Бил така се разтрепера, че пепелта от пурата му падна в кафето. Искаше му се да не е толкова отчаян, та да се налага да споделя най-съкровените си чувства с тази бездушна твар Джъдсън. Съвсем бездушен — това беше Джъдсън Коукър, описан с две думи. Иначе приятен, когато си бъбриш с него, но съвсем бездушен.

— Не знам какво разбираш под бързак?

— Може на теб да не ти се струва бързо?

— Познавам Флик от години…

— А, Флик — въодушеви се Джъдсън, — ето това е момиче за милиони! Ако се беше влюбил във Флик…