П. Удхаус - Бил Завоевателя

Бил изобщо нямаше представа, че чичо му е на път, и съжали, че нямаше много за казване относно господин Уилфред Слингсби. Хрумването на чичо му да се появи точно сега беше пълна глупост.

Тъй или иначе, нямаше начин да го пренебрегне и реши, че ще е по-почтително и ще направи по-добро впечатление, ако не чака до три часа, а го посрещне на гара Уотърлу. След като взе това решение, се настани удобно и се унесе в сладки мечти за Флик.

С лека пружинираща стъпка Бил крачеше по моста Челси, запътен към гара Уотърлу. До късно през нощта се въртя в леглото, терзан от съмнения в стабилността на характера си. Нима мъж, така бързо прескачащ от една любов на друга, не бе всъщност неспособен да обича в истинския смисъл на думата? Не беше ли този човек непоправимо кух и нищожен, достоен единствено за презрение? От 12.30 до 1.45 часа тези въпроси получаваха само положителен отговор, но точно в два без петнайсет измъчената му глава бе озарена от мисълта за Ромео.

Мъж и половина, приет от поколения влюбени за прототип на вида. Но по думите на самия Шекспир станал за смях пред приятелите си една вечер, когато до девет и половина се прехласвал по Розалина, а в десет без петнайсет вече боготворял Жулиета. Но едва ли някому някога бе минавало през ум да обявява Ромео за кух и нищожен.

Не, всичко беше наред. Просто капаците бяха паднали от очите му — както ви се харесва и както може да се случи с всеки. Колкото повече се приближаваше до гарата, толкова по-убеден бе, че на света за него не съществува друга жена освен Флик. Чувството му към Алис Коукър е било само сляпо увлечение на наивен младеж. Като си спомнеше какъв е бил преди два месеца, не можеше да се познае.

Освен че разреши душевния си проблем, Бил не пропусна да обмисли и практическата страна на нещата. Ще хване първия кораб за Америка, ще намери Флик и ще открие пред нея сърцето си. Всяка секунда, прекарана на 3000 мили далеч от нея, беше безнадеждно изгубена.

При това мисълта за разкриването на сърцето му пред Флик не го вцепеняваше, както когато неволно го предложи на Алис Коукър. Флик беше друга. Тя беше… Флик. Истински приятел. Докато стигна моста Уестминстър, вече се усмихваше на минувачите и споделяше с полицаите колко хубаво е днес времето, а на Йорк роуд дори даде на някакъв амбулантен търговец половин крона за кутия кибрит, с което върна вярата в чудеса на иначе упорития скептик. Навлезе в оживения район на гара Уотърлу с радостна крачка, която премина в галоп, когато един носач го осведоми, че пътниците от корабния влак слизат на тринайсети перон.

Бил не срещна трудност при намирането на тринайсети перон. Победният марш на прогреса бе лишил гара Уотърлу от загадъчността. Някога тя бе тайнствена мрачна страна на чудесата, където заблудени Алиси и мъжките им спътници се лутаха безпомощно и молеха за помощ не по-малко безпомощни служители. Днес гарата е друга. Бил не я познаваше от живописните й дни, меланхоличните спомени му бяха спестени. Плати перонната такса от едно пени и премина бариерата с тълпата.

Перонът беше претъпкан с пътници, роднини и приятели. Вродената досетливост подсказа на Бил, че чичо Кули ще е на края на влака, за да се погрижи за багажа си, и той забърза натам. Искаше да покаже старание, да поеме разправиите с багажа и в крайна сметка да се представи като способен и деен млад мъж. Избута настрани някакво момче, което се опита да му продаде портокали и шоколад, и продължи устремно към крайната цел. Усилието му бе възнаградено и той зърна господин Парадийн, който подскачаше като дребен запалянко, опитващ се да види нещо от боя с кучета.

— Чичо Кули! Как сте? Добре ли пътувахте? Да ви намеря ли носач? — заговори той най-услужливо.

— А, Уилям! — възкликна господин Парадийн. — Не очаквах да те видя. Много мило да дойдеш да ме посрещнеш.

— Помислих, че мога да ви спестя разправиите с багажа…

— Добре си направил. Но ще се оправя и сам. Донесъл съм някои много ценни книги и не искам да ги изпускам от очи. Ще се видим отвън. Ти иди да намериш Хорас.

Перспективата да се види с Хорас не предизвика особен възторг у Бил, но господин Парадийн вече бе спрял един носач и му сочеше куфарите си с вид на колекционер, показващ сбирката си от диаманти на отзивчив ентусиаст, и очевидно не изгаряше от желание да продължи разговора с него.

— Иди го доведи — подкани го господин Парадийн. — Големия, малкия и тия петте — обясни на носача. — С него е и друг твой приятел. Поне тя казва, че те познава.