П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Каква е новината?

— Баща ми е разказвал как пострадал при финансовия крах през 1907 година. Не, не беше баща ми, а негов приятел. Та като разбрал, че е разорен, си отишъл право вкъщи, отворил една бутилка и само след няколко глътки се почувствал като двегодишен. И не само това, ами пиенето му подсказало как да спаси половината от състоянието си, дори повече от половината… Ей къде е кръчмата. За десет минути ще съм се върнал…

— Ако не ми кажеш веднага за какво става въпрос, ще си останеш на място във фотьойла!

Джъдсън поклати тъжно глава, жалейки за безразсъдната припряност на младостта.

— Щом толкова настояваш… Алис се е сгодила за някакъв богаташ от стоманодобива. Моли ме да ти го съобщя по-внимателно.

Бил не помръдна. Съдбовното съобщение бавно си пробиваше път до съзнанието му.

— Сгодила се е!

Джъдсън кимна безпомощно.

— Така е.

— За богаташ от стоманодобива?

— Да, Били.

Последва дълга тишина и внезапно Бил с изненада установи, че единственото недвусмислено усещане, което изпитваше в този знаменателен момент, беше облекчението, че не се налага да дописва писмото. Цяла сутрин задължението му тежеше като чувал с камъни и сега колкото и да се опитваше, не можеше да спре чувството за освобождение.

Смътно долавяше, че това не е съвсем редно. Срамота беше мъж в неговото положение, изправен пред краха на мечтите и надеждите си, да се радва, че се е отървал от необходимостта да напише едно трудно писмо. Освен това нямаше причина съчиняването на писмото да е трудно. Всички доказателства сочеха само едно — липсата на всякакви чувства.

Докато стоеше и се опитваше да не бъде весел и доволен, усети, че наследникът на Коукърови се държи странно. Джъдсън отново бе станал и, пристъпвайки боязливо, натика лист хартия в ръката му, после въздъхна, отново го потупа по рамото и се заизмъква към вратата. Там спря за миг, кимна два пъти с подчертана угриженост и изчезна. Трябваше да минат няколко секунди, преди Бил да се досети, че това бе представата на Джъдсън за държане при деликатна ситуация. В някои моменти, смяташе Джъдсън, е по-добре силните мъже да бъдат оставени насаме, за да се преборят с мъката си.

Щом остана сам, Бил се напъна да изпълни своята част от програмата. Погледна листа в ръката си и позна почерка на Алис. Явно това бе писмото, донесло новината. Джъдсън очевидно искаше той да го прочете. Но защо? След като човек схване простия факт, че жената, за която е смятал, че е сгоден, се омъжва за някакъв червив с пари стоманодобивник, допълненията са излишни. Той остави писмото на масата.

Хрумна му едно добро обяснение за странната липса на благопристойна мъка у него. Когато те застрелят, в първия миг не изпитваш друго освен вцепенение. Явно такъв беше и неговият случай. Сега сетивата му бяха зашеметени. Агонията несъмнено щеше да дойде по-късно.

След като му поолекна от това обяснение, реши да излезе да страда на чист въздух. Спомени от прочетеното в романите му подсказаха, че такава е обичайната процедура. В тези романи, спомняше си той, както си пасат стадата по ветровитите хълмове, овчарите изведнъж смаяни съзират някой едър силен мъж с бледо изпито лице, който язди през бурята, вторачил пламтящ поглед в нищото изпод надвисналия над очите му шлем. Той се обу, огледа се за шапката си и изведнъж се изправи пред проблема със снимките.

Дванайсет снимки! Какво да ги прави?

Спрямо изображенията на невярната любима пред изоставения влюбен се отварят два пътя. Може да ги скъта и да прекара самотния си живот умислен над тях, докато косите му бавно побеляват. Или да постъпи като мъж и да ги унищожи. Поредното изненадващо откритие чакаше Бил, когато след петминутен интензивен размисъл, без да се трогне, избра втория вариант. Ръката му дори не трепна, когато напъха снимките в една кесия със също толкова съжаление, колкото изпитва бакалина, докато опакова кило чай. Наистина му бяха зашеметени сетивата.

Бил възнамеряваше да се освободи от реликвите някъде навън, защото вече повече от седмица времето бе прекалено топло за палене на огън, лишавайки го от твърде удобен начин за раздяла с тях. От друга страна, чувствителната му душа не позволяваше просто да ги накъса и да ги изхвърли в кофата, където можеше да ги види Джъдсън. Бил не желаеше да обсъждат действията му. Сега се радваше на безразличието на брата към портретите на сестра му. Джъдсън не бе особено наблюдателен и имаше голяма вероятност изобщо да не забележи празнотата над камината.