П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Не, съвсем сама съм.

— Сама! — господин Парадийн нагласи обратно изпадналите си очила и се втренчи в нея. — Искаш да кажеш, че чичо ти е позволил да дойдеш тук съвсем сама?

— Избягах — простичко обясни Флик.

— Избяга!

— От къщи. А сега — тя се усмихна криво и сви рамене — бягам обратно.

И с очила господин Парадийн се затрудняваше да я разгледа толкова подробно, колкото му се искаше. Направи крачка напред, взрян в почуда.

— Избяга от къщи? Но защо?

— Искаха да се омъжа за нежелан от мен човек. Не вуйчо Синклер, той е толкова мил. Леля Франсес и вуйчо Джордж настояваха.

Господин Парадийн би оценил поставена на това място бележка под линия, която да му изясни тези двама нови персонажи, но не се реши да прекъсне интригуващото повествувание.

— Стана доста неприятно — продължи Флик, — така че избягах и дойдох тук. Мислех, че ще мога да си намеря работа.

— Но това е безумство!

— Всъщност нещо такова казаха и навсякъде, където попитах за работа. Не съм си и помисляла, че може да съм до такава степен нежелана. Имах малко пари, мислех си, че ще ми стигнат за дълго, но те просто се изпариха. Една нощ дори ми откраднаха чантата с почти всичко, което имах. Това ме довърши. Издържах още два дни, след това с последните два долара пуснах телеграма до вкъщи.

Макар и способен да изригва като вулкан, господин Парадийн беше мек човек с романтично сърце. Историята на Флик го разчувства.

— И после?

— Получих телеграма да дойда при вас и че вие ще се погрижите да ме върнете в Англия.

— Скъпо дете, разбира се. Ей сега ще ти приготвят стаята. Същата отпреди пет години.

— Май съм пълна глупачка…

— Нищо подобно! — разпали се господин Парадийн.

— Как можа да кажеш такова нещо! Изобщо не си глупава… Искаш ли чай?

— Да, ако може.

Звънецът за прислугата помогна на господин Парадийн да скрие неудобството си. Имаше нещо болезнено патетично в смирението на това момиче, съвсем неотдавна проявило толкова дързост и характер, че да избяга от дома си, да прекоси Атлантика и да си опита късмета в чужда страна. Докато чакаха чая, той се разхождаше из стаята с гръб към нея, прехвърляйки книгите си.

— Но ако се прибереш у дома — подхвана той, след като Флик изпи една чаша и се посъвзе, — ще трябва да се омъжиш за онзи, когото ненавиждаш…

Съзнаваше, че навярно е нетактично да човърка чужда рана, но любопитството бе надделяло. Чувстваше се като дете, на което разказват приказка.

— О, не го ненавиждам — отвърна Флик с равен глас.

— Въпросът е, че обичам друг човек, който обаче не ме обича. Затова си казах, защо пък да не се омъжа и за Родерик. Опитът да живея в Ню Йорк без пукнат грош доста промени възгледите ми за живота. Ще имам спокоен дом и много пари. Човек трябва да е практичен, нали? — тя стана и закрачи из стаята. — Колко много книги имате! Много повече от вуйчо Синклер.

— О, той притежава някои извънредно ценни издания — великодушно каза господин Парадийн.

Искаше му се да научи нещо повече за човека, когото тя обичаше, без той да й отвръща с взаимност, но разбра, че тя смята разказа си за приключен и едва ли ще му отговори. Приближи се до нея и несръчно я потупа съчувствено по рамото. Тя се обърна, в очите й имаше сълзи. За да излезе от положението, господин Парадийн взе снимката, която гледаше Флик. На нея се мъдреше в цял ръст снажен младеж във футболен екип с присъщата за снажните младежи във футболни екипи вдървеност.

— Племенникът ми Уилям.

Флик кимна.

— Знам.

— Да, разбира се, и той беше тук, когато гостувахте с чичо ти.

— Изглежда много силен — забеляза Флик просто за да каже нещо.

— Силен е, но е един мързелив, безполезен негодник!

Флик хлъцна.

— Не! О, извинете, но вие не знаете колко усърдно работи той, за да разреши проблема с вашето лондонско представителство.

— Ами! — господин Парадийн си сложи очилата. — Откъде знаеш?

— Аз… срещнахме се…

— В Лондон?

— Да.

— Странно. Къде го срещна?

— Ъъъ, в нашата градина…

— Какво казвам аз! Прекарва си времето по градински увеселения!

— Не беше точно градинско увеселение. Той наистина прави всичко възможно, за да разбере защо толкова са спаднали постъпленията.

— Ами…

— Така е — настоя Флик, без да се стресне от гнева на стареца. Сигурно не беше случайно, че той още държи снимка на Бил в своето светилище, библиотеката. — Ще ви кажа какво е открил досега. Разбра, че господин Слингсби продава почти всичката ви целулоза на една фирма „Хигинс и Бенет“ за съвсем малка печалба, когато има много по-добри предложения.