П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Чудна работа, май наистина е така — замисли се господин Парадийн.

— Нищо чудно няма — увери го професорът с мека усмивка. — Познанията ми по психология рядко са ме подвеждали. Но какво ви се вижда чудно? Нима вече се проявяват такива признаци?

— Ами да. Чудно е например, Апълби, че единственото нещо освен яденето, към което Хорас проявява интерес, е тъкмо библиотеката ми.

Професорът се прокашля и обърна очи към тавана.

— Чудесно! — възкликна меко.

— Все се мотае тук и ме пита кои книги са най-редките и най-ценните.

— Ето я зараждащата се интелигентност! Невръстният мозък започва да се развива, да израства. Също както растението търси слънчевата светлина.

— Значи има надежда?

— От самото начало — увери го професорът — възлагам огромни надежди на Хорас. От самото начало…

— Може би като поучи една-две години в Англия…

— Какво! — изпищя Апълби.

Само допреди миг сякаш нищо не бе в състояние да извади от равновесие този благообразен мъж. И изведнъж едва ли не изпадна от стола, тревожно вторачен в домакина. Ченето му висна, бялата му брада се разтрепера от вълнение.

— Ще го пратите да учи в Лондон! — изпъшка той.

— Сам ще го заведа — поправи го господин Парадийн. — Тръгвам след няколко дни на едно отдавна отлагано посещение при моя стар приятел Синклер Хамънд. Възнамерявам да взема Хорас с мен и да го запиша в някое от големите английски училища, вероятно Уинчестър. И Хамънд го е завършил.

— Но дали е разумно? Дали е подходящо?

— Решил съм го — отвърна господин Парадийн с онази агресивна нотка, която неведнъж бе предизвиквала недружелюбни коментари в семейството.

Професор Апълби подръпна брадата си. Безпокойството му бе очевидно. Господин Парадийн смътно се почуди защо гостът му приема толкова навътре новината.

— Но какво образование получават момчетата в тези английски училища! Та то е толкова повърхностно и механично. Вземете всички тези романи от по-младите английски писатели…

— Не чета романи — сопна се господин Парадийн.

— А и това пътуване до Англия… Не се ли страхувате да оставите книгите си, безценните си книги незащитени?

Веселият смях на господин Парадийн прозвуча на посетителя му като погребален звън.

— Като че ли досега никога не съм оставял къщата! Та аз постоянно пътувам. Нали бях на път и когато ви срещнах. Как ще са ми незащитени книгите, само някой да се опита да премине през металните капаци на тези прозорци. Или да се провре през вратата. Цялото помещение се затваря като трезор на банка.

— Разбирам — посърна професор Апълби.

— При това библиотеката ми е застрахована, а и аз ще взема най-ценните издания в Англия.

— А? — стресна се професорът, сякаш пръстите му, разресващи брадата, внезапно се бяха натъкнали на змия. — Ще ги вземете с вас?

— Да, Хамънд също е колекционер. Ще им се зарадва като на свои.

— Така ли? — лицето на професора светна като лятно небе, когато слънцето се измъкне иззад облак. — Наистина ли?

— Да, той е един от малкото колекционери, които не страдат от дребнава завист.

— Сигурно е чудесен човек.

— Много би ви допаднал.

— Убеден съм… Разбира се, в Англия ще дадете книгите на съхранение в някоя банка или трезор…

— Не, не виждам защо. Книгите не са като бижутата, стойността им е скрита за невежите очи. И да проникне крадец в дома на Хамънд в Уимбълдън, едва ли ще му стигне мозъкът да вземе купчина вехти книги.

— Вярно, вярно.

— Смятам да ги държа в спалнята си в обикновен куфар.

— Чудесна идея… А! Ето го и младия ни приятел. Здравей, Хорас!

— Здрасти!

Професор Апълби си погледна часовника.

— Небеса! Изгубил съм представа за времето. Трябва веднага да тръгвам, за да хвана влака. Надявам се, че малкият ще бъде освободен, за да ме изпрати до гарата? Благодаря. Вземи си шапката, Хорас. Да побързаме.

Въпреки последното изявление професор Апълби пое със спокойна стъпка по алеята. Вървеше като измъчван от мазоли и нареждаше:

— Голям късмет, че реших да се отбия днес. Тоя дъртак не може да си седи на задника. Намислил е да те води в Англия.

Хорас се закова на място.

— Мен? В Англия! Че защо?

— За да те записва в училище.

— Кой, мен?!

— Да, теб.

— Е, т’ва е! — Хорас беше искрено потресен. — Знаех си аз, през ушите ми ше излезе това осиновяване! Малко ми е тук, всички да ми крещят и да ми набиват тоа френски в чутурата. Ама поне си мислех, че се некой ден ше свърши… На училище! Няа да стане! Ник’во училище, ни в Англия, ни никъде!