П. Удхаус - Бил Завоевателя

Но този Шърман Бастабъл много се различава от сърдечния възторжен младеж отпреди няколко седмици. Превърнал се е в кисел и подозрителен деспот. Поощрен от поканата на работодателя си да не търпи никакви глупости, е възприел твърда политика с най-сериозни последици за благополучието на клетия ученик.

Дори и в настоящия момент виждаме красноречиво изражение на промяната. Учителят установи, че подобно на стаята, в която се намираха, Хорас гледа навън към слънчевата градина, и удари с юмрук по масата.

— Внимавай! Изобщо не слушаш какво ти говоря!

— Добре де, добре — тъжно отвърна Хорас.

Караниците започваха все повече да му дотягат.

Дисциплината бе истинско мъчение за тази волна рожба на подземния свят. Отмести поглед от ливадата и зейна.

— Не се прозявай! — изрева господин Бастабъл.

— Добре де.

— Стига с това „добре де“! — скастри го наставникът, който имаше силна памет и не можеше да погледне малкия си питомник, без да усети сърбеж по челото и тила. — Когато ти говоря, ще отвръщаш с „да, сър“, стегнато и почтително.

— Да, сър.

Някой педант би разкритикувал стегнатостта и почтителността на този отговор, но думите все пак криво-ляво възпроизвеждаха образеца и учителят, изглежда, остана доволен. Поне се върна към темата на урока:

— Неопределителният член — продължи господин Бастабъл — е un пред съществителни имена от мъжки род, например un homme — мъж, un oiseau — птица…

— На онова дърво има фтиче — обади се Хорас, рязко прескачайки от ученето на чужд език към природните науки.

Господин Бастабъл го удостои с кръвнишки поглед.

— Не се разсейвай! — изрева той. — И не се казва „фтиче“, а птица.

— Е, ама пее като фтиче — настоя Хорас.

— … и une пред съществителни имена от женски род, като dame — продължи учителят. — Une dame — дама, une allumette — клечка кибрит, une histoire — история, une plume — перо. Разбра ли?

— Май да.

— Какво значи май да?

— Ами — откровено призна Хорас, — пълен миш-маш. Не моа му гепи края…

Учителят сграбчи един кичур от оплешивяващата си коса и изстена глухо. Допълнителните петдесет долара на месец бяха повдигнали заплатата му до нелоша сума, но често му се струваше, че не получава почти нищо за онова, което бе длъжен да понася.

— „Не моа му гепи края“! — повтори отчаян. — Не чувстваш ли, че така не се говори?

— Н’нам дъли са говори така — разпали се Хорас, — ама се разбира, нъли тъй?

— Сър — додаде господин Бастабъл автоматично.

— Сър.

— И стига с това „нъли тъй“. Казва се „нали“ или „нали така“.

Той изгледа ученика си с помръкнали очи. Времето бе душно, нервите му съвсем се бяха опънали.

— Непоправим си! Изобщо не знам какво да правя с теб. Не проявяваш никакъв интерес към заниманията. А би трябвало да ти дойде умът в главата при тези шансове и възможности…

— Тъй, тъй — отегчено отвърна Хорас. — Знам, човек трябва да развива способностите си и тинтири-минтири!

— Не се казва „тинтири-минтири“!

— Добре де.

— Да, сър! — поправи го съкрушен господин Бастабъл.

— Да, сър.

Учителят се тръшна на стола, който изпука в знак на протест.

— Осъзнаваш ли, че се намираш в положение, за което хиляди момчета могат да мечтаят само?

— Не чувстваш ли, че тъй не се говори? — направи му забележка Хорас. Колкото и да ненавиждаше уроците, отделни моменти от тях се запечатваха в съзнанието му. — Не бива да се свършва изречението на „само“. На, видя ли, и аз те гепих! — извика той със самодоволство, което накара учителя не за пръв път да осъзнае, че любимият му исторически персонаж е цар Ирод. — С твоите камъни по твойта глава!

Всеки учител е политик по душа или поне е длъжен да бъде. Господин Бастабъл благоразумно схвана уязвимостта на позицията си и се впусна в контраатака, отправяйки критика към произношението на ученика си.

— Искам да се научиш да говориш правилно — заяви той надменно. — Този твой акцент е отвратителен. Ето! — извади една масивна книга. — Няма смисъл да те уча на френски, преди да си заговорил правилно на английски. Прочети една-две страници на глас. И се опитай да го направиш като човек, а не като — той потърси подходяща метафора, — като носач на стикове на третокласно игрище за голф.

— Че к’во им е на носачите? — поиска да знае Хорас, който познаваше един-двама и в по-свободните си дни сам беше вършил тая работа.

— Започвай, стига си дрънкал — господин Бастабъл отказа да бъде въвлечен в спор. — Започни от страница деветдесет и осма.