П. Удхаус - Бил Завоевателя

Пилбийм отвърна, че е разбрал.

— Само гледай да не се разсееш и да забравиш — загрижено го посъветва Бил.

Пилбийм каза, че няма да се разсее. Бил кимна и се върна на масата си. Пилбийм взе вилицата и боязливо набоде парче сардина.

— Какво каза? — попита нетърпеливо Флик.

Бил се позамисли.

— Не каза кой знае какво. Но мисля, че разбра.

— Разбра?

— Разбра, че не бива да става десет минути след като си тръгнем.

— Няма да остане! Ще скочи веднага, след като излезем, и ще ме проследи.

— Едва ли — поклати глава Бил. — Имаш ли нещо против да си сменим местата? Така ще мога да го наблюдавам. Не че е наистина необходимо. Не си разваляй вечерята заради такива дреболии — окуражи я той. — Опитай тази риба, изглежда чудесно.

С нежна загриженост я накара да хапне и установи доволен, че настроението й се подобри. Когато келнерът донесе кафето, реши, че е време да обсъдят сериозно положението. Нахълтването на Пилбийм, добавено към шока от разкритието, че сър Джордж е попаднал на следата към рая в Батърси, бе доста тревожно и в паузите на разговора той се замисляше.

— Трябва да се опитаме да изясним нещата. Май ни сгащиха — започна той.

Флик кимна. Метафората й беше непозната, но разбра значението й.

— Да видим сега — продължи Бил. — Твоят план е да се криеш, докато твоите хора не извадят бялото знаме и не кажат, че женитбата за Пайк отпада. Така ли е?

— Да, но как да се крия, като попаднаха на следите ми? Знаят къде живееш, всеки момент могат да разберат и аз къде живея.

— Така е. Явно не можеш вече да идваш в Мърмонт меншънс.

— Да.

— Има два изхода — продължи безпристрастно Бил.

— Можем да сменим квартирите…

— Но дори да си сменя квартирата, през цялото време ще съм на тръни, очаквайки вуйчо Джордж да изникне отнякъде.

— Така мисля и аз. Не си заслужава. Това бягство като дивеч не може да продължава вечно. Ще си разбиеш нервите. Затова предлагам да изчезнеш съвсем.

— Как така съвсем? Къде?

— В Ню Йорк.

— В Ню Йорк!

— Всичко съм обмислил — самодоволно отговори Бил.

— Между нас казано, планът ми се струва чудесен. Трябва ни само един ден, колкото да ти извадим паспорт.

— Но какво ще правя в Ню Йорк?

— Има две възможности. Можеш да отидеш при чичо ми Кули в Уестбъри, където се видяхме за пръв път.

Флик поклати глава.

— Опасно е. Няма начин той да не изпрати телеграма на вуйчо Синклер, че съм там. Големи приятели са.

— Вярно. Тогава остава другата възможност, да пиша на Алис Коукър. Тя ще се погрижи за теб.

Ако Бил не беше отместил поглед, за да си вземе кибрита, щеше да се сепне от изражението на Флик в този миг. Тя го гледаше изумена. Умът й не го побираше, как може да е толкова глупав, та да си помисли, че би се приближила и на километър до ненавистната госпожица Коукър, каквото и да ставаше. Вярно, че самата тя не бе промълвила и дума, за да изрази искреното си убеждение, че Алис Коукър е най-ненужната жена на света, но смяташе, че той би трябвало да го е доловил инстинктивно. Прехапа устни, сините й очи се замъглиха.

— Страхотно момиче е — продължи Бил, нетактично разпален. — Ще ти хареса.

— Така ли? — промълви омърлушено Флик.

— Ей, слушай, още сега ще напиша писмото! — той повика келнера и след малко на масата се появиха писалка, мастило и хартия. — Страхотен план, нали, всичко решава.

Флик го наблюдаваше, стиснала юмручета под масата. Заливаха я противоположни чувства. В един миг й се искаше да зашлеви този глупак, а в следващия — да зарови лице в дланите си и да заплаче. По-трудно й беше да се пребори с второто желание. С какво безгрижие предлагаше тя да си отиде от живота му дори без намек, че ще му липсва! Нямаше логика, разбира се. Той просто се опитваше да й помогне. Но жените невинаги са логични.

Сама по себе си идеята да замине за Америка беше добра, дума да няма. Вражеските действия бяха превърнали Лондон в невъзможно скривалище. Тя просто не можеше да продължи да бъде преследван дивеч, както се изрази Бил. В Ню Йорк щеше да се чувства на сигурно място, имаше и пари.

— Ето!

Флик взе писмото и го сложи в чантата си.

— Благодаря ти — отвърна тя. — Май можем вече да тръгваме, нали? Доста съм изморена.

— Добре — съгласи се Бил. — Ще те кача на такси и след това ще се повъртя малко наоколо, ако приятелчето Пилбийм реши да се втурне на лов.

Но Пилбийм не се втурна. Той бе изцяло погълнат от една пилешка кълка и докато Бил и Флик минаваха по пътеката, дори не си позволи да отклони поглед към тях. Девизът му беше „Сигурността на първо място“.