П. Удхаус - Бил Завоевателя

— …!…!!…!!! — натъртено изрази мъжът мнението си.

Сър Джордж бе така погълнат от преследването, че е съмнително дали тези прости, макар и изразителни слова можеха да го накарат да спре. Говорещият употреби две прилагателни и един глагол, които сър Джордж не беше чувал през живота си, но не интересът към значението им го накара да застине на място. Спря го внезапната поява иззад храстите на втори мъж в панталон от рипсено кадифе, особено респектиращ с голямата застрашително изглеждаща вила в ръката си, и — сякаш това не стигаше — придружен от мършав пес с неспокоен характер, който се приближи и взе безшумно да души пищялите на сър Джордж. Сър Джордж погледна песа и песът погледна сър Джордж, използвайки за целта кръгло червено око. Дори в спящо състояние не би могъл да бъде наречен красив, а сега изражението му бе определено отблъскващо с тази негова леко повдигната бърна, открила голям бял зъб. Колкото и спешни да бяха ангажиментите на сър Джордж, той реши да поостане.

Мъжът в костюма за голф се приближи.

— …!…! — започна той, обогатявайки речника на сър Джордж с ново съществително.

Собственикът на спретнатата къщурка и градинка, макар да напомняше с вида и държанието си пенсиониран индийски полковник от старата школа, всъщност се занимаваше със съвсем други неща и, технически погледнато, дори беше миролюбив човек. Това бе самият Монтагю Грейсън, известният автор на ведри оптимистични романи, и многобройните му читатели щяха да останат направо шокирани, ако можеха да го видят в настоящото му състояние. Но пък ако бяха запознати с фактите, трудно биха отрекли, че гневът му е основателен.

Най-сигурно може да събуди спящия у всеки от нас дявол борбата с дълга глава на ведър оптимистичен роман. Почти от три часа Монтагю Грейсън се гърчеше в кабинета си като прокълната душа, опитвайки се да вплете ексцентричен хумор и нежен патос в уводната сцена на новата си книга. И когато, поглеждайки за стотен път през прозореца, видя Флик и Бил да газят любимите му цветни лехи, цялата ненавист към героя и героинята моментално се пренесе върху двойката нашественици. Не беше и помислял, че е възможно толкова да мрази някого, докато на излизане от къщата не съзря сър Джордж. Тогава в миг осъзна, че изпитаното към Флик и Бил чувство е било само бледо въведение в омразата. Ако Монтагю Грейсън беше Данте, щеше начаса да се втурне да пише нов вариант на „Ад“, в който сър Джордж да се пържи в средата на най-долния кръг. Но понеже не беше, се задоволи да изхвърчи, преливащ от назрели до опасна степен чувства.

— Аз… на теб!… Ти… такъв…! — крещеше бившият ведър и оптимистичен автор, надвесен над сър Джордж като буреносен облак. Тук трябва да споменем като допълнително извинение за раздразнителността на господин Грейсън обстоятелството, че сутринта не му бе вървяло на голф. — Какво, да ти…, си тръгнал да правиш?

Сър Джордж събра колкото достойнство можа пред лицето на песа, който само чакаше насърчаваща дума от господаря си, за да даде воля на най-лошото в себе си.

— Племенницата ми… — измънка той.

— Нахлуваш тук и ми тъпчеш лехите…

— Съжалявам…

— Каква полза от съжаленията ти?!

— Позволете да ви обясня, племенницата ми…

— Ще те накълцам и ще ти разхвърлям мръвките под розовите храсти!

Мъжът с вилата, пламенен поддръжник на всяко начинание, насочено към добруването на цветята, закима в знак на одобрение. Кучето дишаше астматично.

— Ако разрешите да ви обясня, сър…

— Да обясниш! Какво има да ми обясняваш? Това е нечувано!

— Аз…

— Погледни лехите! Целите си ги изровил с дяволските си копита!

— Племенницата ми…

От храста Бил и Флик дочуваха само белетристичната част от диалога, но и това стигаше, за да ги накара да се запромушват възможно най-бързо нататък. Уважението към чуждата собственост е дълбоко вкоренено в повечето от нас и срамът от извършеното престъпление вече им тежеше. Газенето на нечии цветни лехи автоматично връща стрелката на часовника назад и отново ни прави деца, тъй че докато се измъкваха, Флик и Бил се чувстваха десетгодишни. Такова провинение водеше до лишаване от сладко за следобедния чай и те дълбоко съзнаваха колко лошо са постъпили. Едва когато храстите опряха в нисък жив плет и двамата се озоваха на осеяна с овце ливада, чувството за вина ги напусна, заменено от въодушевление. При очертаващия се развой на разговора между сър Джордж и господин Грейсън имаше вероятност преследвачът им да е зает малко по-дълго.