П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Просто не мога да проумея как вуйчо ти — започна той, след като келнерът ги остави сами на масата в тихия ъгъл — е открил, че може да си в Мърмонт меншънс. Защото очевидно не минаваше случайно оттам?

— Май че така излиза. По никаква друга причина не би стъпил в Батърси.

— Във всеки случай вече знае къде да те търси. Въпросът е какво ще правим оттук нататък?

Флик чертаеше фигурки по покривката с вилицата. Тя огледа постепенно изпълващия се ресторант. В Холи хаус бе водила затворен живот с редки вечери навън в общоприетите островчета на охолството като „Риц“, „Кларидж“ и „Карлтън“. Този вид места й бяха непознати. Какви ли бяха хората по масите наоколо? Бил повтори въпроса си.

— Какво ще правим?

— И аз се чудя — отвърна Флик, но с известна вялост, тъй като преследването бе поизчерпало емоциите й. Не й се говореше за сериозни неща и насочи вниманието му към ресторанта: — Как му е името на това място?

— „При Марио“ — осведоми я Бил.

— Защо избра него?

— Помислих си, че е най-малко вероятно в него да срещнем вуйчо ти Джордж. Със Слингсби обядвахме тук. Защо? Не ти ли харесва?

— Да, мисля, че е… О!

Тя гледаше към вратата и той видя как лицето й, позаруменяло от храната, отново пребледня. В широко отворените й очи се изписа искрен ужас и за миг през ума му мина абсурдната мисъл, че сър Джордж може да се е появил и тук като от шапката на фокусник. Обърна се и за свое успокоение видя, че го нямаше. Един посетител прекосяваше салона в търсене на маса, но не беше сър Джордж. Беше млад мъж в карирано палто, с черна коса, разкрасен, ако можем така да се изразим, с някакво подобие на мустаци върху горната устна. Бил не помнеше да го е виждал, затова погледна Флик въпросително. Тя беше станала още по-бледа.

— Видя ли? — прошепна тя.

— Какво да видя? — недоумяващо попита Бил. — Оня в карираното палто ли?

Флик кимна.

— Пилбийм!

Бил остави приборите на масата. Погледна невярващо Флик, обърна се пак и огледа карирания, замръзнал от изненада, вторачен в тях с отворена уста. И най-скъпо платената филмова звезда не би могла да изиграе по-убедително изумление.

Бил позеленя. Не беше лесно да бъде изваден от ведрото си предразположение към живота, но понякога и това се случваше. Родерик Пайк го постигна с удар с бастун по главата, Пърси Пилбийм — просто влизайки в ресторанта. След перипетии като днешните, човек не вижда нещата, окъпани в светлината на чистия разум.

Ресторантът беше открит за цялото лондонско население и Пърси Пилбийм имаше пълното право да вечеря тук, ала в очите на Бил, гонен днес от работодателя му от Батърси почти до Брокет Хол в Хартфордшир, присъствието му на това място бе толкова скандално, колкото за ведрия романист Монтагю Грейсън нахълтването на сър Джордж Пайк в цветните лехи.

Това е преследване, почувства Бил, отблъсна стола си и се изправи с вирната брадичка.

— Къде отиваш? — стресна се Флик.

В следващия миг стана ясно къде. Крачеше по пътеката право към масата, на която нашественикът бе междувременно настанен от услужлив келнер. Когато стигна до нея, постави ръчищата си на покривката, наведе се и се вторачи в помощник-редактора на „Светски клюки“. Много от отдавна над Пърси Пилбийм не се бе надвесвала толкова внушителна и толкова враждебно изглеждаща маса. Той се сви на стола си.

— Името ви Пилбийм ли е?

Пилбийм преглътна:

— Ъхъ…

Бил се наведе още по-напред. На сътрапезниците по околните маси картината изглеждаше съвсем естествена за ресторант — някой е зърнал стар приятел и идва да му каже драга дума. Пилбийм много щеше да се изненада, ако осъзнаеше колко погрешно хората тълкуват ставащото. За момента се питаше защо никой не се втурва да предотврати неминуемо убийство. Като събирач на скандали за „Светски клюки“ се бе озовавал в няколко неприятни ситуации, но в сравнение със сегашната те изглеждаха като детски игрички. За един кратък миг срещна очите на Бил и отмести поглед, ужасен от кръвожадната им настървеност.

— Забелязахте ли, че вечерям с госпожица Шеридан? — изсъска Бил.

Пилбийм се опита да каже „Да“, но думата заседна в гърлото му.

— Чудесно — каза Бил. — Знаете ли какво ще направим?

Върху лицето на Пилбийм като че ли понечи да се появи плаха усмивка, предназначена да покаже, че е готов с най-голяма готовност да обмисли всяко предложение, което ще направи Бил.

— Ще си седиш на мястото — загука Бил, свивайки и отпускайки юмрук колкото свински бут пред хипнотизирания поглед на Пилбийм, — докато излезем. И тогава ще продължиш да седиш поне още десет минути. Съветвам те дори да са малко повече, за по-сигурно. Внимавай, ще държа вратата под око. Разбра ли?