П. Удхаус - Бил Завоевателя

Толкова усърдно беше въртял волана, че макар да бе тръгнал по Портсмут роуд, сега се насочваше към Хартфордшир. Скоро трамваите и цялото лондонско движение останаха зад гърба им.

— Сега ще им покажем! — стисна зъби Бил.

Въпреки че колата беше под наем, в хода на това напрегнато преследване я бе заобичал като свое дете. Биваше си я машинката, явно съвсем наскоро пипната от умели ръце и за да даде всичко от себе си, се нуждаеше точно от широкия път, открил се сега пред тях. Една кола с дух копнее за пространство и когато Бил за пореден път натисна газта, ревът на мотора прозвуча като радостен смях. Стрелката на таблото отскочи бързо нагоре.

— Що не се гръмнете! — изръмжа Бил през рамо към следващата ги лимузина.

Огъстъс Бригс сякаш чу предизвикателните му думи. Но той беше професионалист и по правилата на гилдията си позволи само бегла доволна усмивка с крайчеца на устните. Представата, че един „Кардинал сикс“ може да остави в прахта неговия ненадминат „Браун-Уиндзор“, предизвика в него насмешливо презрение. Лимузината така рязко отскочи напред, че една кокошка, тръгнала спокойно да пресича, трябваше да предприеме бързи действия в последната секунда, за да спаси скъпоценния си живот.

Минаха през Ню Барнет, Хадли Уд, Потърс Бар и Саут Мимс и стигнаха до град Хатфийлд. Извън Хатфийлд, малко преди Брокет Хол, дългото преследване стигна до внезапен край.

Много подла беше тази лимузина. Бил даде още газ. Но едно хладно предчувствие за поражение вече помрачаваше въодушевлението му. Май колата отзад имаше достатъчно мощност, за да стопи разстоянието. Той упорито смушкваше „Кардинал сикса“, за да достигне дори непомисляна от производителя му скорост, когато злополуката, която от известно време човъркаше подсъзнанието му, се случи.

Чу се силен гръм. „Кардинал сиксът“ се завъртя бясно и за миг Бил изпусна волана. Когато успя да изправи колата на пътя, разбра по якото друсане какво се бе случило. В най-напрегнатата част една спукана гума го вадеше от състезанието.

Трагедията се разигра точно срещу спретнатата портичка на една спретната къщурка, скрита зад ограда от жив плет. Бил удари спирачки и погледна назад. На двеста-триста метра зад тях лимузината приближаваше с пълна скорост. Грабна Флик за ръката. Нямаше време за губене.

— Хайде! — извика той, двамата изскочиха и влетяха през портичката.

Градината, в която се озоваха, бе от онези резервати, в които всеки лист и венчелистче недвусмислено говорят за любящ стопанин. Спретнати колчета крепяха спретнати растенийца. Спретнати пътечки се виеха сред спретнати цветни лехички. От такива градини безцеремонните охлюви се оттеглят засрамени и изчервени, разбирайки, че са на свещена земя. Гледката би трябвало да вдъхне и на човешките нашественици Бил и Флик същото страхопочитание.

Но Бил и Флик бързаха, а когато бързаме, забравяме по-добрата половина от себе си. В този лабиринт от цветни лехи беше трудно да не излизат от пътечките. Стиснал Флик за ръката, Бил изтича напряко до един храст, който сякаш предлагаше поне временно скривалище.

От прозореца на приземния етаж едно изкривено пурпурно лице ги наблюдаваше с изражение на чистосърдечна ненавист. Две обезумели ръце блъскаха бясно по стъклото. Протестен вой като на измъчван демон стигна до ушите им, приглушен и все пак ужасяващ.

Не спряха нито за извинение, нито за обяснение. Ръка за ръка прегазиха през лехите и стигнаха до храста. Мушнаха се зад него само миг преди да видят как сър Джордж на свой ред влита като снаряд през портата.

Инцидентът предизвика у сър Джордж Пайк подчертано злорадство. Видя в него справедливо възмездие за подлеците. Случката толкова го възбуди, че той отново се поддаде на непреодолимия си устрем и вместо да изчака да бъде закаран до мястото, заудря заплашително по стъклото, което го отделяше от шофьора, и изскочи от лимузината още двайсетина метра преди мястото на злополуката. Дългото физическо бездействие бе напрегнало нервите му и той нямаше търпение да действа. Тичаше покрай плета с всичката бързина, която разрешаваха късите му крачка.

Беше прегазил наполовина през цветните лехи, следвайки ясно очертаната диря на своя дивеч в рохкавата пръст, когато гръмовен отчаян рев го накара да спре.

— Стой! Какво правиш, дяволите да те вземат… такъв!!!

Видя един едър мъж с бледомораво лице в костюм за голф да ръкомаха застрашително от стълбите на къщата.