П. Удхаус - Бил Завоевателя

Подгонят ли те, инстинктът ти подсказва да бягаш. За десет-петнайсет минути цялото същество на Бил бе завладяно от желанието да се откъсне от преследвачите и той здраво бе настъпил с големия си крак педала за газта, без да обръща особено внимание на изразителните реплики, набързо изказвани от пътните полицаи, които срещаха тук-там из криволичещите улички.

Ако изобщо имаше друго в главата му освен чисто първичното желание за по-бързо придвижване, то беше радостта, че бе наел наистина мощна кола. Сякаш нещо го беше предупредило да не приема чудатите стари реликви, които му пробутваха отначало, а да остане непреклонен, докато не му предложиха истинска кола. Един поглед към двигателя бе достатъчен за набитото му око, а настоящите събития потвърждаваха правилността на преценката му. Летеше плавно и леко по асфалта като състезателна кола.

Прехвърчаха през Челси ембанкмънт, профучаха по Оукли стрийт и след завой наляво по Фулъм роуд поеха — макар че Бил не го осъзна — по същия път, по който двамата с Джъдсън преследваха в онази вечер Родерик до Уимбълдън комън. На Пътни хай стрийт се пооткъснаха, когато лимузината на сър Джордж бе спряна точно на моста от един натоварен с бира камион, без шофьорът Бригс да трепне за разлика от работодателя му. Имитирайки гениалната тактика на преследвания заек, Бил пое по Лейси роуд към Чарлуд роуд, зави отново по Фелшъм роуд и след като пак мина по моста Пътни, профуча по Фулъм палас роуд, за да се навре в суматохата на Кинг стрийт, Хамърсмит. Тази маневра би могла да реши проблема, но колкото и недодялан да бе, Огъстъс Бригс не бе лишен от проницателност и на гара Хамърсмит Бил с досада установи, че лимузината, изпреварвайки ловко един камион, отново е зад тях.

Бил реши да изясни положението:

— Какво, по дяволите, правим?

— Това е вуйчо Джордж!

— Знам. Но защо бягаме?

— Защото не искам да ни хване!

— А защо?

Въпросът за миг лиши Флик от дар слово. Бил запълни паузата със задминаването на автобус и рязък завой по Адисън роуд.

— Какво искаш да кажеш? — заекна Флик.

— Какво ще направи — врътна Бил волана, за да предотврати едно убийство, — ако ни настигне?

Това бягство от някакъв човечец с двойна гуша, когото би могъл да повали с един пръст, не допадаше на гордия му дух. Стопроцентово бе уверен, че стигне ли се до схватка, за броени минути ще обезвреди сър Джордж и в добавка Бригс. Казано на езика на сър Айзък Булет — ще ги размаже и двамата. А той бягаше из цял Лондон като нечистия дух от Псалмите. Честта на фамилията Уест възропта.

— Какво, за Бога, може да направи? — настоя отново. — Не може да те върже и да те завлече вкъщи против волята ти!

— Така е — отвърна Флик, — но просто не мога да се изправя срещу него.

— Защо? — продължи Бил, като за малко не съкрати броя на младото население на Ладбрук гроув с една единица.

— Ти не познаваш вуйчо Джордж — поклати глава Флик. — Толкова е властен…

— О, я стига! — възпротиви се Бил.

— Нямаш представа какъв е. Като се вторачи в теб и ти каже да направиш нещо, просто го правиш. Винаги, като ме гледа, се чувствам като заек пред змия.

— Как така като заек пред змия? — зачуди се Бил.

— Ами хипнотизирана. Ако онази вечер вратата ми не беше заключена и той бе влязъл и ме бе зяпнал, сигурно щях да загубя ума и дума и кротко да сляза долу на вечеря, вместо да хукна да бягам. Настигне ли ни, няма да имам сили да му противостоя и ще трябва да се върна с него.

— Глупости! Я се дръж!

— Просто ти казвам какво е положението…

В редица отношения Бил беше обикновен човек, но вече бе живял достатъчно на този свят, за да е наясно, че женските приумици трябва да се уважават, колкото и абсурдни да изглеждат на един здравомислещ мъж. При това, макар и само донякъде, можеше да влезе в положението на Флик. Преди да му свикне, по подобен начин му действаше Риджуей, собственият му прислужник. Риджуей имаше ненатрапчиви, но твърди възгледи за вратовръзките и шапките и неведнъж, както си спомняше Бил, бе налагал предпочитанията си на човека, който му плащаше надниците. Никой не може да оспорва силата на характера. Щом Флик се чувстваше по този начин с вуйчо си Джордж и плахо се свиваше при мисълта за евентуална среща с него, значи трябваше да се отърват от вуйчо й Джордж, ако ще да изцеди последната капка бензин от резервоара.

Бил отново зави на изток. От този момент напълно изгуби представа накъде отива. Бе пропаднал в големия Лондон като героиня от мелодрама. Простичката му тактика се състоеше в това да влиза във всяка улица, която изглеждаше достатъчно празна, докато зърнеше друга като нея. Лимузината го следваше неотстъпно. Не, нямаше да може да се отърве от нея сред уличното движение. В този миг най-неочаквано къщите взеха да оредяват и той развълнуван откри, че все пак и този разпрострян навред град имаше край.