П. Удхаус - Бил Завоевателя

Накрая и двамата почти едновременно прозряха, че господин Слингсби с присъщата му подлост ги беше пратил на грешен адрес, и си тръгнаха, преследвани по петите от собственика на магазина, който настояваше да им продаде с отстъпка един папагал. Последното, което видяха от него, преди да извървят пътя си сред местните убийци и да се завърнат към цивилизацията, бе как стои на улицата с папагала на рамо и решително сваля цената.

От този миг насетне сър Джордж стана свадлив. Пилбийм въздъхна. Обидно му беше, че го коряха, без да е виновен. Твърдението на сър Джордж, че и малко разум би бил достатъчен, за да се разбере, че човек като Слингсби с едно насинено око, а другото — искрящо с чист измамнически блясък, разбира се, ще ги прати на погрешен адрес, му се стори неоснователно. Все пак провалът си е провал, а в Тилбъри хаус той се наказваше.

Захвана се с една статия за източниците на зараза в Уест енд — днес беше сам в редакцията, Родерик отсъстваше по болест, — когато влезе момчето в ливрея с бележка.

— Един гусин иска среща с вас, сър.

Пилбийм пое бележката с безразличие. Страданията бяха охладили устрема и плама му, искаше му се да е сам в този тъжен час и дори помисли да каже на момчето да предаде, че е излязъл. След това очите му попаднаха на името върху листчето: Джъдсън Коукър.

Нещо в ума на Пилбийм се размърда. Коукър? Откъде му беше познато това име? Коукър? Защо тези две прости срички му се струваха важни? Коукър?

Ахна, поразен от внезапно пронизалото го предусещане за откриваща се възможност. Спомни си. „Довиждане, господин Коукър“ — това бяха последните думи, които онова проклето момиче — кавалерското му отношение към Флик се бе поизпарило напоследък — изрече, преди да влезе в сградата. „Довиждане, господин Коукър.“ После я попитаха ще дойде ли на вечеря и тя отвърна „Разбира се“. Какво друго можеше да означава това, освен че имаше навика често да вечеря с този господин Коукър?

— Как изглежда? — изрева Пилбийм.

Момчето в ливреята се сепна. Не беше обичайно редакторският екип на „Светски клюки“ да изисква устни портрети на посетителите.

— Ами, човек — уклончиво отговори то.

Пилбийм разбра, че разпитът на този ненадежден свидетел би бил чиста загуба на време. Колкото и рядко срещано да беше името Коукър, той не се осмеляваше да се надява, че може да е същият човек. Ала все пак докато чакаше и нервно подръпваше мустачките си, надеждата не го напускаше. И когато вратата се отвори, обзе го такъв пристъп на въодушевление, че сърцето му почти спря. Сбъднал се бе шанс едно на милион. Същият този Коукър стоеше вчера на Сейнт Мери екс.

— Влезте, влезте — почти изпаднал в екстаз, покани той посетителя. — Ще седнете, нали?

— Благодаря — сърдечността му пообърка Джъдсън, но пък го и зарадва. Мисията му започваше да изглежда не толкова неосъществима.

Снощи Флик им разказа как я бе преследвал Пилбийм и как тя се бе изплъзнала. Разказа го несъмнено живо и вълнуващо, но Джъдсън се въодушеви преди всичко от откритието, че Родерик не е единственият редактор на „Клюки“. Познанията му за вътрешната организация в редакциите на седмичните вестници бяха слаби и досега си мислеше, че единственият човек, към когото можеше да се обърне, за да се поправи грешката с Тоди ван Райтър и „Копринените“, е оня нещастник, дето се опита да разбие главата на Бил. А от такъв човек беше безнадеждно да търси справедливост. Откритието, че Родерик има партньор, променяше нещата.

Той, разбира се, бе зареден с изключителна предпазливост. Предпазлив човек беше Джъдсън. По никакъв начин, мислеше си той, не бива да изпуска и дума, която да го свърже с Флик. Както разбра от разказа на Флик, Пилбийм я бе преследвал съвсем любителски. Седна, развеселен от мисълта колко ли би дал редакторът, ако узнаеше, че преследваното от него момиче идва всяка вечер в апартамента, където живее посетителят му.

— С какво мога да ви бъда полезен? — любезно попита Пилбийм.

— Ами, става въпрос за следното — започна Джъдсън. — Преди няколко седмици публикувахте във вашия вестник статия…

Пилбийм си погледна часовника:

— О, не знаех, че е станало толкова късно — възкликна той. — Вие не сте обядвали, нали?

— Не — отвърна Джъдсън, изпълнен с неочаквана надежда. И в най-смелите си мечти не бе предвиждал такъв късмет.

— Какво ще кажете да излезем да хапнем? Виждам, че имате да ми кажете интересни неща, можем да си поприказваме на масата.

— Да! — въодушеви се Джъдсън. — Да, наистина можем!