П. Удхаус - Бил Завоевателя

Пилбийм премина енергично на въпроса. Отвън бе научил от стария чиновник какво върши тук Флик.

— Току-що установихме, господин Слингсби, че младата ви стенографка е дъщеря на стар приятел на сър Джордж. Тя неотдавна е напуснала дома си…

— Амнезия — поясни сър Джордж.

— Да, да — потвърди Пилбийм.

— Така ли? — отвърна Уилфред Слингсби, все още в плен на зловещото спокойствие.

Сър Джордж гледаше страховито. Нямаше намерение да търпи никакви глупости от страна на този човек. Лилавата подутина под окото му и това, че знаеше как я е получил, му даваха неоспоримо предимство.

— Дошъл съм да я отведа у дома.

— Така ли?

— Горкото момиче не бива да излиза навън само.

— Така ли?

— Затова — продължи сър Джордж заплашително, — ако обичате, доведете я, господин Слингсби.

Уилфред Слингсби разсъждаваше хладнокръвно по време на размяната на тези реплики и сякаш съзря начин да си върна поне нещичко, колкото и малко да е. Насили се да се усмихне победоносно.

— С радост бих я довел, както се изразихте, но нея я няма.

— Тя влезе тук.

— Точно така, но после излезе. Каза, че я боли глава, и аз я освободих за следобеда.

— Но аз наблюдавах входа, тя не е излизала — възпротиви се Пилбийм.

— Да — намеси се сър Джордж, — как ще обясните това?

— Ако желаете, претърсете помещенията. Ето ключовете от касата, чекмеджетата на бюрото не са заключени. Кошчето за боклук, както виждате, е празно. Предполагам — продължи той, озарен от решението на загадката, която го измъчваше, — че е излязла през онази врата, която води към задния изход. Вече трябва да си е у дома.

— Какъв е адресът й?

— „Райска разходка“ № 7 Ърлсфийлд — побърза да отговори господин Слингсби.

Мястото не беше избрано случайно. Улица „Райска разходка“, Ърлсфийлд, се намира в една изключително неприятна част на Лондон, където съвсем наскоро се бе разиграло зрелищно убийство. Господин Слингсби хранеше надеждата, че ако обитателите й нямат в този момент по-полезно занимание, може да насочат касапските си умения към неговите посетители.

— Благодаря — каза сър Джордж.

— За нищо — отвърна господин Слингсби.

— Много сме ви задължени — добави Пилбийм.

— Моля — отговори господин Слингсби.

Посетителите си взеха шапките. След като вратата зад тях се затвори, върху изопнатото лице на господин Слингсби се появи нещо, почти наподобяващо щастлива усмивка.

Безсърдечието на природата в мигове на човешко страдание е коментирано толкова често от поети и други възвишени люде, че се е превърнало в клише. Ако природата имаше сърце, на другия ден след посещението на сър Джордж Пайк и младия му помощник в кабинета на Уилфред Слингсби мрачните небеса щяха да плачат безутешно. Вместо това се случи най-топлият ден в Лондон от края на миналото лято. Тилбъри стрийт, чиито обитатели явно продължаваха да варят зеле, се давеше в слънчевия пек, конете клюмаха, запъхтени яки мъжаги брояха минутите до отварянето на кръчмите. Тротоарът пред Тилбъри хаус беше добил златист оттенък, врабчетата се наслаждаваха на топлината и весело чуруликаха, докато обядваха в канавките. С една дума, природата сияеше.

Но както бе загатнато в уводните думи, на Тилбъри стрийт имаше и разбити сърца. Първото бе на Пърси Пилбийм. В безрадостния половин час преди обяда го налегнаха особено нерадостни мисли. От всички скръбни словосъчетания в устното и писменото слово едно от най-безутешните е: „а можеше да стане“. Мисълта как пропусна на косъм шанса на живота си, кълвеше душата му като лешояд.

Ако Флик не се беше показала толкова неуловима, какъв успех щеше да бъде! Сър Джордж щеше да го похвали, а и от благоприличие едва ли би пропуснал този път чувствително да му увеличи заплатата. А сега…

Присъща за наполеоновците особеност на характера е, че изискват от подчинените си успех и нищо друго. Доближаването на косъм до победата изобщо не качва акциите. Обратно, обезценява ги. Пилбийм бе наясно, че нямаше да падне толкова ниско в очите на сър Джордж, ако изобщо не беше откривал дирите на Флик.

На улица „Райска разходка“ № 7, Ърлсфийлд, след дълго и скъпо пътуване с такси се натъкнаха на вонящ дюкян за птици и змии, собственост на мърляв старец веселяк със сиви мустаци и кепе, който отвърна на въпросите им за Флик с подканяния да разгледат стоката му. Сър Джордж разчете думите му като подозрително увъртане и всъщност идеята да седнат и да почакат бе негова. Споменът за това бдение болезнено пареше душата на Пилбийм, а видът на дългата зелена змия, която тръгна да се навива в скута му, щеше да го преследва до гроб.