П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Защо, за Бога, решихте подобно нещо?

Флик отпи уверено от странната течност с цвят на кал, наречена „шоколад“.

— Какво друго да си помислиш за човек, който получава заплата от хиляда лири годишно, а кара „Уинчестър-Мърфи“ и живее на Брутън стрийт?

— Защо да не живее на Брутън стрийт? — озадачи се Бил. Познанията му за Лондон бяха слаби.

— Трябва да си доста заможен, за да живееш на Брутън стрийт или на Бъркли скуеър — допълни Флик. — С хиляда лири годишно не става.

— Но Слингсби е и театрален продуцент. Така ми каза. Сигурно изкарва доста от това.

— Чудесно, но откъде намира пари, за да ги влага в постановки? По-добре да не спорим. Този човек е мошеник. Няма начин. Освен всичко останало тази сутрин окото му беше насинено.

— Получил си го е — безсърдечно се зарадва Джъдсън. — Ех, защо не съм бил аз!

— Насинено? Какво имаш предвид?

— Това, което казвам. Ще ходи ли порядъчен човек — с насинено око? Не, разбира се. То е достатъчно да го видиш, за да разбереш що за птица е.

— Долен мошеник — съгласи се Джъдсън.

— Откъде разбра? — запита Бил.

— Няма значение — мрачно отвърна Джъдсън. — Имам собствени наблюдения.

Той изтика настрани чинията и обезсърчен захапа една питка. Бил отново се обърна към Флик:

— Разкажи какво точно се случи.

— Добре — съгласи се Флик. — Снощи дълго не можах да заспя, все си мислех за думите на господин Коукър. За Брутън стрийт и колата. И колкото повече мислех, толкова по-съмнителна започваше да ми се струва цялата работа. По едно време се сетих, че когато вчера господин Коукър отишъл там, Слингсби бил в лошо настроение, защото тъкмо бил изгонил стенографката си. Реших, че ако отида рано сутринта, може и да ме вземе на нейното място, преди да се е обадил на някоя агенция. За щастие ми провървя. Представих се на господин Слингсби и той ме взе веднага. Изобщо не ми поиска препоръки.

Бил не познаваше тънкостите на обичайната процедура за наемане на стенографки, но все пак тази бързина му се стори необичайна.

Истината бе, че тази сутрин идеалът на господин Слингсби за женска красота бе възможно най-далеч от външния вид на госпожица Прудънс Страйкър. Слабата фигура на Флик, малко напомняща снажната физика на войнствената дама, веднага подейства успокояващо на опънатите му нерви. Дори да бе много по-лоша стенографка, пак щеше да получи мястото.

— И така — продължи Флик, — каза ми да започна веднага и аз започнах. В канцеларията от години работи един забавен стар чиновник. Сменил е трима шефове преди господин Слингсби и не след дълго сам взе да ми описва колко зле вървели нещата напоследък. Сигурно и аз съм го окуражила някак, но той и без това е готов да разкаже всичко, стига да има слушател. Научих разни неща.

Тя се сведе с победоносен вид над шоколада си. Бил беше убеден, че преливащата от добронамереност Флик е хукнала да си губи времето, но все пак не можеше да не бъде заинтригуван. Докато седеше замислен, се сети за една друга страна на въпроса.

— Но защо е всичко това? Защо си правиш целия този труд?

Флик хвърли на Бил един от котешките си погледи. Нещо в изражението й леко го сепна.

— Защо да не ти помогна? Нали сме приятели?

Настана мълчание. За миг на Бил му се стори, че въздухът се зареди с електричество. Доста особено го погледна Флик. Усети се на прага на неочаквано откритие.

— Държа — обади се Джъдсън, разваляйки магията — тялото ми да бъде изпратено на моите родители в Ню Йорк.

Особеното изражение на Флик изчезна. Тя се засмя.

— Стига си вдигал врява! Добре де, няма вече да ви водя на обяд така прибързано. Много си е добра даже храната. Аз си ям съвсем спокойно.

— Жените са особен вид твари — отказа да бъде развеселен Джъдсън. — Стомасите им са от ковано желязо.

— Не ставайте груб, господин Коукър. Нали съм в компанията на джентълмени.

— Виждал съм сестра си — продължи Джъдсън — да поглъща с явно удоволствие неща, които незабавно ще съборят силен мъж. Женската представа за обяд е разни кълнове, чай и лимонада с лед.

Споменаването на отсъстващата госпожица Коукър предизвика нова кратка пауза. Флик побърза да я прекъсне:

— Та този стар чиновник очевидно няма високо мнение за деловите качества на господин Слингсби. Не си спомням всичко, дето изприказва, но едно ми се видя странно — почти всичката целулоза се продавала на някаква компания „Хигинс и Бенет“ на много ниски цени.

— Е? — не разбра Бил.

— Не ти ли се струва странно? С минимална печалба!