П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Ти постоянно се вреш насам-натам — обади се сър Джордж. — Имаш остро око. Вземи снимката и се опитай да намериш момичето. Не може да се е изпарило. Разбира се, ще те помоля да пазиш дискретност по въпроса.

— Е, да, да…

— Това е засега.

— Ще направя всичко възможно, сър. А по другия въпрос още днес ще видя какво мога да изкопча от този Слингсби.

— Точно така. А там, за тази госпожица… ъъъ… Фарадей, естествено, ще представиш сметка, за да ти се възстановят всички евентуални разходи.

— О, да — отговори Пилбийм. — Да.

Някаква особена нотка в гласа му подсказа на работодателя му, че в това отношение може безусловно да разчита на своя служител.

Сред суматохата и грохота на Лондон на четирийсетина метра източно от Ледънхол маркет се намира малък опушен ресторант, наречен „Пирандело“. В добавка към изкусителния аромат на разни ястия заведението примамва минувачите и с витрина, на която се мъдри свинска глава, обкръжена от два домата и посърнали листа маруля. Кокетният аранжимент се допълва от пръснати тук-там сладкишчета със съмнителен вид. През витрината можете да зърнете и известен брой членове на семейство Борджа с тъжни очи и лекьосани фракове, заети с продължаването на родовата традиция.

Близо три часа след като Пилбийм напусна кабинета на сър Джордж Пайк, пред тесния вход на този ресторант Бил Уест и Джъдсън Коукър въртяха глави и оглеждаха очаквателно улицата.

— Сигурен ли си, че е тук? — меланхолично попита Джъдсън. Усмихнатата като Мона Лиза свинска глава всяваше печал в душата му.

Така пишеше в телеграмата, ресторант „Пирандело“ на Ледънхол стрийт.

— Странно — намръщи се Джъдсън срещу свинята.

— Ето я! — Бил зърна Флик да си пробива път през движението от другата страна на улицата.

За разлика от Джъдсън Флик преливаше от ведро настроение. Махна весело на двамата, докато изчакваше един фургон, и с весел подскок се озова на техния тротоар.

— Значи получихте телеграмата ми? Чудесно! Хайде да влизаме, гладна съм.

— Не възнамеряваш да обядваш тук, нали? — не повярва Джъдсън.

— Защо не. Хенри много ми го препоръча. Винаги тук обядвал. Щеше да почерпи, но се наложи да отскочи до „Блейк“.

— Кой е Хенри? — учуди се Бил.

— Куриерът в моята служба.

Бил и Джъдсън се спогледаха недоумяващо.

— Каква служба? — попита Джъдсън.

— Каква служба? — попита Бил.

— Точно това дойдох да ви кажа. Затова пуснах телеграмата. Работя като стенографка в лондонския клон на „Парадийн — целулоза и хартия“.

— Каквооо!?

— Нищо няма да ви обяснявам, преди да хапна. Вие, богати лентяи, нямате представа какъв апетит отваря работата.

Двамата я последваха смутени в ресторанта. Пресрещна ги топъл, сладникав въздух. Флик подуши.

— Усещаш ли какаото! — обърна се тя към Джъдсън. — Обожавам какао! — и побърза да се настани на една от мраморните маси.

Бил зяпна слисан Джъдсън и видя, че той гледа Флик с укор като човек, внезапно разочарован от приятел. Безгрижната девойка явно нищо не забелязваше. Даваше поръчката на един келнер, който с целия си вид показваше, че не поема никаква отговорност, докато я записваше в един мазен тефтер.

— Така — обяви Флик, след като им донесоха пожеланото. — Вече можем да си поговорим. Избрах това място, защото е малко вероятно тук да влезе някой.

— Вярно, освен ако не се е побъркал — произнесе мрачно Джъдсън, оглеждайки с боязън чинията си.

Не толкова сърдечно обвързан с въпроса за храната, Бил нетърпеливо попита Флик:

— Постъпила си на работа при Слингсби? — изуми се той. — Защо, за Бога?

— Защото подозирам, че е лош човек, и искам да го държа под око.

— Какво е това? — не отстъпваше от своето Джъдсън, събрал достатъчно кураж да преглътне една хапка. — Че е парафин, парафин е, но какво е увито в него?

— Кога успя да постъпиш?

— Тази сутрин.

— Но как?

— Просто се явих и казах, че съм научила за свободното стенографско място.

— А откъде научи?!

— Господин Коукър ми каза снощи. Прекарал следобеда при Слингсби. Явно нашият господин Коукър е много магнетична личност, защото Слингсби просто не можел да го пусне да си отиде. Нали така?

— А? — сепна се Джъдсън.

— Казах, че вчера господин Слингсби те е държал няколко часа в канцеларията си. Нали?

— Този човек не ме интересува — дебело подчерта Джъдсън. — Никаква полза от него.

— Ето, виждаш ли, господин Коукър също смята, че има нещо нередно в този човек. Снощи, докато ти пишеше писмо, двамата си поговорихме и стигнахме до заключението, че господин Слингсби е съмнителна личност.