П. Удхаус - Бил Завоевателя

Пилбийм си свали палтото, окачи го на закачалката, облече избеляло сако с цветовете на клуба по крикет, който се радваше на подкрепата му в съботните дни, и сръчно оформи с ножици от стар брой на „Клюки“ чифт хартиени ръкавели, каквито винаги благоразумно носеше на работното си място.

— Снощи вечерях в „При Марио“ — започна Пилбийм. — През няколко маси седеше мъж с една млада жена, облечена в розово. Приличаше на танцьорка. Мъжа съм го виждал и друг път там, казва се Слингсби. Познаваш ли го?

Родерик отговори, че не е имал удоволствието.

— Уилфред Слингсби. Влага доста пари в театрални представления — обясни Пилбийм. — Той е от хората, които можеш да срещнеш в „Романо“. Та по едно време, както вечеряше с тази танцьорка… Познаваш ли Прудънс Страйкър?

Родерик отговори, че и това удоволствие не е имал, и се постара да покаже със сдържаността си, че не общува с разхайтените слоеве на лондонското общество.

— Американка — поясни Пилбийм. — Няколко сезона играла във „Фоли“ в Ню Йорк, пристигна тук през януари и постъпи в „Алхамбра“. Едра и мургава, малко прилича на испанка.

Родерик потрепери. Госпожица Страйкър, изглежда, бе от типа жени, който старателно отбягваше, и той се надяваше, че помощникът му не я е поканил в редакцията, за да разкаже спомените си.

— Та Прудънс Страйкър се появи с някакъв мъж и щом видя Слингсби на масата с онова момиче в розово, изпищя, завтече се към тях, помете всички чинии и чаши от масата им и му извъртя едно дясно кроше право в окото. Какво ще кажеш, а? — просия Пилбийм, потърквайки длани. — Чудно! Лошото е само, че много бързо изведоха навън горката женица, та не можах да я поразпитам за какво става въпрос.

Родерик само не можа да разбере защо Пилбийм нарича тази разбесняла се снажна фурия „горката женица“.

— Така че възнамерявам да подпитам Слингсби, току-виж излязла някоя хубава историйка за тая седмица. Разбрах, че кантората му е на Сейнт Мери екс. Ще отида и до утре на обед статийката ще е готова.

Паниката все повече завладяваше Родерик. Струваше му се, че съдбата специално си прави труд да вгорчава живота му. Статията на Пилбийм неизбежно щеше да разгневи госпожица Страйкър срещу него, главния редактор. А снощното изпълнение красноречиво говореше какво могат да очакват онези, които предизвикват с нещо гнева на въпросната Прудънс. Като в кристално кълбо той се видя да получава дясно кроше в окото.

— Не мисля, че тази история ще ни върши работа — измънка той. — Не виждам как можем да я използваме.

Пилбийм го зяпна недоумяващ.

— Но тя е бижу! — възкликна той. — Всеки читател на „Клюки“ знае кой е Слингсби.

Родерик се хвана за това изявление като за сламка.

— Щом е толкова известен — изтъкна той, — може да е приятел на баща ми.

— Няма начин!

— Защо да няма начин? — настоя Родерик. — Току-виж, излязъл някой от най-близките му приятели. Помниш ли как се ядоса, когато публикувахме онази история със сър Клод Молзи и бунгалото в Брайтън. На твое място щях да си отварям очите на четири, за да не се повтори такова нещо.

Пилбийм се поумисли. Думите на Родерик поохладиха ентусиазма му. Споменатият инцидент беше единственото тъмно петно в неговата кариера. Най-страхотното скандалче, което беше пуснал в рубриката „Нещата, които искаме да знаем“, и изведнъж да излезе, че жертвата е близък приятел на сър Джордж. Нямаше да е приятно, ако се повтори. В този миг съзря спасителния изход.

— Ще се кача да питам шефа.

Смъкна хартиените ръкавели, навлече карираното палто и така парадно издокаран, тръгна да моли за височайша аудиенция.

Междувременно в кабинета на четвъртия етаж сър Джордж Пайк от половин час се съвещаваше със сестра си. Темата беше, както обикновено напоследък, изчезването на Флик.

— Помисли си колко време мина — обясняваше госпожа Хамънд, — а още нищо не сме направили. Продължаваме да тънем в неведение къде е.

— Така си е — въздъхна сър Джордж.

В този миг собственикът на издателския концерн „Мамут“ особено много напомняше препарирана жаба. Бягството на Флик силно го притесняваше.

— Не намекваш, надявам се — проговори той след няколко наполеоновски обиколки на стаята, — че трябва да отстъпим и да пуснем тази обява в „Дейли мейл“?

Последните две думи бяха изречени с едва овладяна погнуса. Флик и не подозираше, че от цялата злощастна история най-дълбоко ще го засегне нетактичната молба семейната капитулация да бъде обявена в чуждия „Дейли мейл“, а не в собствения „Дейли рекърд“.