П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Каза ми, че ще потърси Слингсби — отговори Бил и усети лекото пробождане на съвестта, което неизменно го спохождаше, когато се споменеше за шефа на лондонския клон на „Парадийн — целулоза и хартия“.

За момента бе позволил на дейния господин Слингсби да изчезне от полезрението му и мисълта за това го караше от време на време да се чувства неудобно. Не бе направил нищо, за да изпълни поверената му от чичо Кули мисия, и пребиваването му в Лондон все повече заприличваше на приятна ваканция. Това, разбира се, беше лошо. Но от друга страна, какво можеше да направи? Както справедливо бе отбелязал чичо му, щом Уилфред Слингсби не можеше да се справи с проблема за спадналите печалби, какъв шанс имаше новак като него да го разреши?

— Не знаех, че познава господин Слингсби — каза Флик.

— О, да, вчера му го представих.

Флик пак се наведе над чорапа.

— Помислих си — след малко се обади тя, — че този господин Слингсби не ми харесва, ако се съди по това, което ми разказа…

— А, върши си работата — телесното благополучие предразполагаше Бил към толерантност.

— Не знам защо си мисля, че може и да е мошеник.

Бил се усмихна снизходително. На това май му викат, предположи той, женска интуиция. Единственият проблем с нея е, че не действа. Благоразумието отдавна го бе накарало да отхвърли някогашните съмнения в почтеността на господин Слингсби.

— Не знам. Не мога да кажа, че ми харесва, но не го подозирам в нищо. Вярно, че е допуснал печалбите да спаднат…

— А разправяш, че бил много оправен.

— Да, но той ми обясни, докато обядвахме. Не можах да разбера всичко, но ми се изясни все пак. Икономическите условия и така нататък, нали разбираш?

— Разбирам.

Настъпи кратко мълчание. Бил смени темата:

— И аз си мисля нещо.

— Какво?

— Чудя се какво ли говорят в Холи хаус за твоето бягство. Нищо не се е появило във вестниците.

— Вуйчо Джордж никога няма да допусне в пресата да пише нещо. Много се страхува от скандал.

— Не отговориха на писмото ти в „Дейли мейл“. Започва да ми се струва, че не възнамеряват да се предадат.

— Така изглежда.

— Какво ще правиш, ако не отстъпят?

Флик извърна сините си очи. Нейното рязко и игриво повдигане на главата винаги очароваше Бил. Напомняше му за изплашено коте.

— Ще си намеря някаква работа. Пиша доста добре на машина, владея и малко стенография. Доста съм помагала на вуйчо Синклер. Но в никакъв случай няма да се върна, за да се омъжа за Родерик.

— Разбира се! Всичко друго — продължи убедено Бил — е по-добро от това, да се омъжиш за човек, когото не обичаш. Няма начин да не се влюбиш в някого.

— Така ли?

— Със сигурност! Като гръм от ясно небе ще ти дойде, нали разбираш, съвсем неочаквано.

— Така ли?

— Спомням си, когато за първи път срещнах Алис…

— Каква е госпожица Коукър? — прекъсна го Флик.

— Какъв тип ли?… — Бил усети, че му липсват думи. Трудно е да се опише една богиня. — Амиии… Но аз толкова пъти съм ти разказвал за нея.

— Вярно — съгласи се Флик и пак се наведе над чорапа.

— Много е хубаво да има човек като теб, с който мога да говоря за Алис. Джъдсън изобщо не става. Но ти си друга, ти си истински приятел. Аз мога…

— Тя ще ти кърпи ли чорапите?

Въпросът очевидно обърка Бил. Напоследък приемаше кърпенето на чорапи като най-благородно женско занимание и сега не му беше приятно да долови в съвършенството на госпожица Коукър нещо, което дори отдалеч приличаше на недостатък. Но нямаше как да отрече истината. Колкото и да се опитваше, не можеше да си представи Алис да кърпи чорапи.

— Тя е по-скоро от оня тип светски момичета, дето все нямат време, нали се сещаш… — започна той, откривайки с недоумение, че говори някак извинително.

— Разбирам.

Настъпи тишина. Няколко искрящи въгленчета се посипаха в скарата. Заспалият териер тихо изскимтя, докато гонеше плъхове в страната на сънищата.

— Ти не й ли пишеш всеки вторник? — разсеяно попита Флик.

— О, Боже! — изпусна лулата си Бил. — Съвсем бях забравил.

— Най-добре да отидеш и да го направиш веднага, иначе ще изпуснеш пощата.

Обзе го странно чувство. За момент изпита нежелание да стане от фотьойла си — съвсем необичайно отлагане на удоволствието да напише дълго писмо на любимата си. За един ужасен миг задачата дори му изглеждаше досадна. Можеше да се пише само в трапезарията, защото там бе единствената маса, която не се разлюляваше като тръстика, щом се облегнеш на нея. Неизвестно защо перспективата да напусне уютния огън отблъскваше Бил.