П. Удхаус - Бил Завоевателя

Момчето се връщаше от следобедна разходка с учителя си, господин Шърман Бастабъл.

Той проследи с поглед двойката, докато тя прекоси моравата и изчезна зад ъгъла на къщата. Хорас, отбеляза той, изглеждаше посърнал и мрачен, в ярък контраст с жизнерадостната енергичност на господин Бастабъл. Учителят, слаб и ентусиазиран младеж, току-що завършил университета, просто не можеше да ходи бавно. Ако се съдеше по изражението и по отпуснатото влачене, с Хорас бе обратното.

Неведнъж господин Парадийн изпитваше раздразнение, защото въпреки набитото си и атлетично телосложение осиновеният му син очевидно най обичаше да си прекарва времето в клатене на краката. С такъв дух не се става свръхчовек, помисли си той, и раздразнението отново го обхвана. В този миг отвън се разнесе шум и в стаята неочаквано нахълта господин Бастабъл.

— Господин Парадийн! — извика учителят с възбуден фалцет. — Не мога да приема това!

Господин Парадийн се втрещи. Досега винаги бе смятал Шърман Бастабъл за изключително благовъзпитан и тих човек. Учителят се бе преобразил. Тонът му би предизвикал възражения и в спалното помещение на товарен кораб, дори с него да си послужи самият боцман. Лицето му беше зачервено и изкривено и докато говореше, удряше по бюрото.

— Достатъчно търпях! — изрева той.

Господин Парадийн зяпна. Зяпвайки, забеляза нещо, което в първоначалното си учудване беше пропуснал. От самото начало смътно бе доловил нещо нередно във външния вид на учителя и сега установи какво е то. Шърман Бастабъл бе влязъл в личната свещена библиотека на работодателя си с шапка! Кощунството доведе къкрещия гняв на господин Парадийн до точката на кипене.

— Не може повече така! — изкрещя учителят.

— Свалете си шапката! — изкрещя господин Парадийн.

Думите, които трябваше да отрезвят младия мъж, да го накарат да се почувства засрамен, най-неочаквано го разсмяха. Беше жлъчен, дори отблъскващ смях, сякаш изцеден през зъби.

— Много на място! — изхили се той. — Да си сваля шапката! Как не!

— Вие сте пиян — господин Парадийн почервеня.

— Не съм!

— Нахлувате тук с шапка на главата…

— Да — съгласи се господин Бастабъл с горчивина, — точно така. И може би ще попитате защо. Защото не мога да я сваля, без да си сваля скалпа. Този отвратителен хлапак взел, че намазал с лепило вътрешния ръб! И искам да ви кажа, господин Парадийн…

Нещата, които господин Бастабъл искаше да каже и каза, бяха толкова много и изречени с такъв груб и непремерен език, че сме принудени да ги пропуснем. Заслужава да отбележим последните му думи, изревани в краткия миг, преди да затръшне вратата.

— Това е! — обяви господин Бастабъл. — Поднасям ви оставката си. Няма да стоя и ден повече, дори и един милион долара да ми давате.

Трясъкът на вратата откънтя, оставяйки трептяща тишина. Господин Парадийн постоя за миг, потънал в мисли. След това отиде до килера, извади дълга тънка пръчка и след като замахна веднъж-дваж музикално във въздуха, излезе забързано от стаята.

Навън в градината под сянката на една голяма акация, недалеч от красив рододендронов храст, причината за всички тези домашни сътресения си почиваше след усилията на следобедната разходка. Малкият Хорас лежеше със затворени очи в шезлонг с лениво вдигнати на една масичка крака и се възстановяваше. На тревата до него празна чаша с бучка лед говореше, че с наслада е изпил една лимонада, а по-внимателният наблюдател би забелязал и трохи от сладкиш върху жилетката му. Живот си живееше малкият Хорас.

Топлото слънце предразполагаше към дрямка и тихото подсвирване от храстите не стигна веднага до съзнанието му. Отначало момчето приписа звука на някой от пернатите обитатели на градината, но след малко подсвиркването стана толкова настоятелно, че наруши съня му. Отвори очи и се загледа сънливо в посоката, от която идваше. Едно лице се пулеше насреща му от рододендроните.

Тук думата „лице“ е използвана в най-широк смисъл. Онова, което очите на Хорас срещнаха, бе само набор от черти, криво-ляво съединени от неумела ръка, сякаш без да подозират една за друга.

Носът очевидно е бил предназначен за значително по-дребен човек, докато брадичката, щръкнала като предната скара на локомотив, не би останала незабелязана и у великан. От двете страни на челото — тясна необрасла ивица между веждите и скалпа — гордо стърчаха под прав ъгъл огромни уши.

Мнозина биха се стреснали, ако видят нещо толкова невъзможно да наднича от рододендронов храст. Хорас понесе гледката спокойно, почти с безразличие. Дори се прозя.