П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Днес следобед един човек се затича към него, докато бяхме двамата на Виктория ембанкмънт, и Родерик така се уплаши, че се метна в едно такси и изчезна, сякаш беше въпрос на живот и смърт, а мен ме заряза самичка.

— Божичко, това е бил Джъдсън! — възкликна Бил и й наля още една чаша кафе: — Ще ви кажа какво да направите — продължи той. — Пишете им, ако са съгласни да се върнете при вашите условия, да пуснат съобщение на страницата за лични обяви в „Дейли мейл“. Имате ли пари?

— О, да, достатъчно, благодаря.

— Значи трябва точно така да направите. За една седмица ще клекнат.

— Не знам — поколеба се Флик. — Вуйчо Джордж и леля Франси са ужасно непреклонни. Вуйчо Джордж е от ония мъже с квадратни челюсти, които не отстъпват и на сантиметър. Точно той пльосна в езерото.

— Е, страхотен плясък беше! — засмя се Бил.

— Жалко, че не беше през деня, за да го видя.

— През деня нямаше да падне.

— Хм, вярно — съгласи се Флик и се изправи: — Е, сега се чувствам много по-добре. Имах нужда да хапна. Май е време да тръгвам. Въпреки че не ми се ще да напусна този огън. Забелязали ли сте колко уютна изглежда една стая точно на излизане?

— Да тръгвате? — попита Бил. — Как така?

— Нали трябва да си намеря стая, за да преспя тази нощ — тя погледна тъжно териера, който гризеше кокал от пържола на килима. — Май с Боб няма да е лесно. Хазайките обикновено имат котки, а Боб става особено темпераментен, види ли котка.

Бил каза решително:

— Съвършено немислимо е да тръгнете сега да си търсите стая. И дума да не става! Тук ще останете. Аз ще изляза да пресрещна Джъдсън и ще го отведа някъде.

— Къде?

— О, поне на десетина места можем да идем.

— Колко сте мил! — зарадва се Флик.

— Ами. Една възрастна жена идва да готви и да чисти. Щом я чуете сутринта, извикайте й да ви донесе закуска.

— Току-виж умряла от страх.

— О, тя е сърцата старица. Е, казвам ви лека нощ.

— Лека нощ, господин Уест.

Бил се поколеба.

— Не ми викайте „господин Уест“ — помоли той. — Когато гостувахте у чичо ми, не ми ли викахте Бил?

— Май да — тя се наведе и погали Боб, който повдигна едно око към нея, без да изпусне кокала. — А вие ме наричахте Флик.

— Флик! — възкликна Бил. — Ама разбира се! Как забравя човек!

— О, аз помня — увери го Флик.

— Е, лека нощ, Флик.

— Лека нощ, Бил.

— Ще дойда сутринта по някое време и тогава можем да обсъдим какво ще правиш — той се поколеба на вратата. — Между другото, ъъъ, имаш ли… — погледна куфара й и реши, че вероятно имаше. — Лека нощ. До утре.

— Лека нощ, Бил, хиляди благодарности за всичко.

— За нищо — рече скромно Бил.

Той слезе на улицата. Вече съжаляваше, че се налага тук да чака Джъдсън. С пари в джобовете Джъдсън едва ли щеше да се появи преди раздавача на мляко. Навън бе настанал адски студ. За да не замръзне, Бил се заразхожда напред-назад по тротоара и тъкмо потрепваше сковано с крака, когато през петното светлина, хвърляно от уличната лампа, се затътрузи една окаяна фигура, мърлява и с прашни обувки. Сърцераздирателното кихане привлече към нея вниманието на Бил.

— Джъдсън!

Фигурата спря и се облегна немощно на парапета.

— О, Били — изпъшка Джъдсън и отново кихна. — Божичко, Били, какъв ужас!

— Какво стана?

Джъдсън избърса с кърпичка челото си и се оплака от мазолите, излезли на краката му.

— Седях цяла вечност в онова такси и се чудех какво, по дяволите, правиш. По някое време шофьорът попита докога ще стоим. Викам му: „Трябва да изчакаме джентълмена, Джордж“, а той изведнъж стана много неприятен. Настоя да си получи парите. И аз му снесох всичко, дявол да го вземе! Всичко ми обра, остана даже да му дължа три пенса. От него да минело, каза, и издими, като на това отгоре ми пожела лека нощ, а аз трябваше да извървя пеш целия този път. Представяш ли си! Боже, през живота си не съм ходил толкова. Грохнал съм. А и тия мазоли… Е, слава на Господа, стигнах. Сега ще се гушна в моето си креватче…

— Не — заяви Бил. — В него има едно момиче.

Джъдсън зяпна.

— Момиче?

— Ще ти обясня, докато вървим. Тази вечер ще спим в турските бани на Джърмин стрийт.

— Момиче в моето легло? — повтори невярващо Джъдсън.

— Е, може и да е в моето. Както и да е, дадох й апартамента за тази нощ и ние трябва да идем на друго място. По пътя ще ти разкажа.

Джъдсън изпъшка.

— Вече нищо не ме учудва — примири се той. — Всичко се обърка напоследък. Нямам късмет, откакто загубих моето весело прасенце. Така и не го намерих. Между другото, Бил…