П. Удхаус - Бил Завоевателя

Защото истината в това нашепване бе неоспорима. С Флик домът несъмнено бе станал по-уютен. Е, разбира се, тя не беше Алис Коукър, но някак си в момента това нямаше особено значение. Бил усети особен покой, докато я гледаше. Глупаво беше само защото Алис Коукър изцяло владееше душата му, да отрича, че Флик разкрасява всекидневната му. Той спокойно призна естетическите й достойнства. Без ни най-малка нелоялност можеше да признае, че в момента нейната свежа хубост притежаваше определени предимства пред царствената красота на Алис, способна да смути един по-нерешителен мъж. Въпрос на виждане. Флик, така да се каже, леко и хармонично се сливаше с атмосферата на мъжката всекидневна, докато разкошното великолепие на Алис, все едно ерихонска тръба, разпукваше като яйчена черупка пространството.

Преди Бил да успее да се потопи по-дълбоко в бездните на анализа, Флик въздъхна леко и стана. Огледа се объркана.

— Отначало не осъзнах къде съм — рече тя. — Заспала ли бях?

— Задрямахте за малко.

— Много невъзпитано от моя страна.

— Нищо подобно — увери я Бил. — Как се чувствате?

— Умирам от глад. Не съм слагала нищо в уста от обед.

— О, Боже!

— И тогава хапнах съвсем малко, защото си мислех, че е неприлично да се тъпча, когато хора като госпожа Матилда Пол от три дни не са яли. А това ме подсеща, че вие живеете тук с вашия приятел. Къде е той?

Лулата на Бил клюмна от учудване.

— Ей, съвсем забравих за Джъдсън! — призна той направо. — Боже Господи! Къде ли обикаля!

— Кога го видяхте за последен път?

— Когато този Пайк ме удари по главата, му казах да чака в таксито. Дали не седи още там?

— Много скъпо ще му излезе. Мисля, че престоят е по три пенса на минута.

— Не, тръгнал си е, разбира се. Един Господ знае къде се е запилял — унило каза Бил.

Флик беше здраво момиче със здрав апетит. Въпросът къде е отишъл Джъдсън, не можа да пропъди у нея мисълта за ядене.

— Дали не ви се намира някоя бисквита? — попита тя с копнеж. — А може би агнешко бутче, език, телешко задушено, малко сирене или нещо друго?

— О, моля да ме извините — сепна се Бил. — Трябваше отдавна да ви донеса нещо. Ще потърся в килера.

Той излезе от стаята и след няколко минути се върна с отрупан поднос, който едва не изпусна на прага, стреснат от звука на приглушено хлипане. Все пак изтърва един нож и две вилици, а звънът им сепна Флик и тя извърна обляното си в сълзи лице.

— Няма нищо — успокои го тя.

Бил постави таблата на масата.

— Какво се е случило? — запита той развълнувано. Като повечето мъже той много се притесняваше от плачеща жена. — Какво мога да направя?

— Няма нищо — повтори Флик. Избърса очите си и се усмихна плахо. — Отрежете ми малко шунка. Прилошава ми от глад.

Флик пристъпи спокойно към храненето. Явно притежаваше женската дарба да минава без преход от едно настроение към друго.

— Това кафе ли е? О, чудесно! — и отпи глътка. — Заплаках, защото ме достраша. А и се сетих за вуйчо Синклер.

— Вуйчо Синклер?

— Помните ли го? С него бяхме у вашия чичо, когато ми спасихте живота. Тогава още не беше женен за леля Франси и през цялото време бяхме заедно — тя се задави. — Кафето е горещо — промълви тихо.

— Спомням си го — Бил се замисли: — Мили Боже, не е ли странно как се повтарят нещата. Харесваше ми.

— А аз го обичам — простичко каза Флик.

Настъпи мълчание.

— Още малко шунка? — предложи Бил.

— Не, благодаря.

Флик се втренчи в огъня.

— Ужасно е, като си помисля, че се разделям с него — продължи тя. — Но какво да направя?

Бил кимна примирено.

— Не можеше да не избягам.

Бил се позакашля. Искаше възможно най-деликатно да подхване въпроса за бъдещите планове.

— Като заговорихме за това — поде той, — питам се… искам да кажа, имате ли нещо конкретно предвид?

— Само да избягам.

— Ясно.

— Питате ме — продължи Флик — дали съм наясно какво ще правя после?

— Нещо такова — призна Бил.

Флик се замисли.

— Всъщност — започна тя, — когато тръгнах да бягам, май нямах никаква представа. Сега това-онова ми се прояснява. Май няма да е зле да им напиша писмо. Оставих им бележка, забодох я на игленика, но само че си отивам, защото няма да се омъжа за Родерик.

— За нищо на света не бива да се омъжвате за него! — отсече решително Бил. Главата още го наболяваше.

— Разбира се, никога! Но ако им напиша, че ще се върна, стига да обещаят, че няма да ме омъжват насила за него…

— Как така изведнъж решихте, че не можете да се омъжите? — попита Бил.