П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Удари ви по главата с бастун! — учуди се Флик. — Кой?

— Същият. Името му е Пайк.

— Родерик!

— Не, Пайк.

— Казва се Родерик Пайк — обясни Флик. — Затова бягам.

Бил онемя. Жените са способни на какво ли не, но и най-темпераментната едва ли ще тръгне да бяга от дома си само защото някакъв мъж се казва Родерик Пайк.

— Искаха да се омъжа за него.

Учудването на Бил се изпари. Потръпна от ужас и съчувствие. Преди миг определено не одобряваше плана на Флик за бягство и се канеше да се опита да я разубеди. Но последното съобщение изцяло промени нещата. Разбира се, че ще избяга. Всеки на нейно място ще избяга. Всичко е по-добро от женитбата за тоя тъпанар, който го удари с бастун. Бил мигновено и изцяло промени отношението си и реши да стори всичко възможно, за да помогне на Флик.

— Да се омъжите за тоя мухльо! — възкликна невярващо.

— Е, в някои отношения е много мил.

— Не е! — разгорещи се Бил и внимателно попипа главата си. Във въображението му цицината под косата му се извисяваше като планински връх.

— Добре де, така или иначе няма да се омъжа за него — примирително каза Флик. — Затова бягам. Въпросът е — продължи тя тъжно, — че нямам представа къде да отида.

— Идвате с мен в Мърмонт меншънс — отвърна Бил.

— Там можем да обсъдим на спокойствие положението и да решим нещо.

— Май така е най-добре.

— Стига сме стояли на този покрив. Всеки момент може да цъфне някой.

— Дали ще можем да се измъкнем?

— В градината като че ли няма никой.

— И аз не чувам нищо. Сигурно всички са на масата. Канени са на вечеря, а щом е за ядене, полковник Багшот не е склонен да отлага каквото и да се случи. Колко ли е часът?

— Нямам представа. Сигурно отдавна е минало осем. Горе-долу тогава пристигнах тук.

— Знаете ли какво, скочете долу и заобиколете къщата, докато стигнете до предния вход. Ако прозорците до него светят и чуете гласове, значи вечерят.

— Добра идея. Ако всичко е наред, ще свирна.

Флик остана да чака в мрака. Кипящото негодувание, което я накара да се спусне с помощта на чаршафите, отстъпваше на по-спокойно и разсъдливо настроение. Явно самите небеса изпратиха Бил точно в този миг, за да й помогне. Допреди малко съвсем смътно си представяше какво ще прави, след като избяга от Холи хаус, а ето че сега имаше на кого да се облегне. Бил беше толкова силен, излъчваше такава увереност. Същинска канара! Леко надценявайки умствените му способности, мислеше, че няма въпрос, който да не може да разреши.

Тихо изсвирване прозвуча откъм изпълнената с беззвучен нощен шепот градина. Тя надникна през стряхата.

— Всичко е наред — внимателно прошепна Бил. — Пуснете ми куфара.

Флик пусна куфара. Той го улови сръчно. Тя се провеси от покрива, две силни ръце я хванаха и внимателно я поставиха на земята.

— Вечерят — потвърди Бил. — Отпред ли ще излезем, или знаете по-добър изход?

— Има една вратичка в стената. По-добре да минем оттам.

Внимателно прекосиха ливадата. Нещо дребно и белезникаво изджафка в тъмното. Флик се спря и глухо изахка.

— Боб! — изправи се тя с куче в ръце. За първи път й домъчня. — О, не мога да го оставя.

— Вземете го — предложи Бил.

Сърцето на Флик преля от обожание към този богоподобен мъж, който отстраняваше всички пречки по пътя. Тя се задави от вълнение. Извънредно въодушевен от събитията през нощта, Боб трескаво облиза лицето й, докато минаваха през вратата.

Резето щракна кратко зад тях. Холи хаус се превърна в минало. Флик стоеше изправена на улицата с целия свят пред себе си.

— Всичко ли е наред? — попита разбиращо Бил.

— Да, благодаря — гласът й леко потрепера.

Бил стоеше, опрял гръб на камината във всекидневната, и замислено пушеше лула. Радваше се на сигурността в апартамента на Мърмонт меншънс, който сега му се струваше като крепост. Към облекчението от успешното измъкване се добавяше и насладата от огъня в камината. Веднага след като двамата напуснаха Холи хаус, задуха пронизващ източен вятър, настана леден студ. При това се наложи да изминат треперещи цял километър, преди да намерят такси. Сега бяха под покрив, огънят гореше, всичко бе наред.

Погледна към Флик. Тя се бе отпуснала в един фотьойл със затворени очи, териерът Боб дремеше в скута й. Гледката едновременно разпръсна доволството му и го засили. Сякаш два гласа се обадиха едновременно в него. Единият питаше: „В каква каша се забърка, глупаво магаре?“ Другият настояваше: „Колко уютна изглежда къщата с момиче без шапка, заспало в креслото с куче в скута.“ Той претегли разноречивите твърдения. Несъмнено въпросът на първия глас беше съвсем основателен. Не от гледна точка на закона, може би дори не и от гледна точка на морала, но той все пак бе отговорен за това момиче. Боговете на приключението не позволяват на млад мъж да отвлече една девойка в пролетна нощ от дома й, а после любезно да я отпрати и да не помисли повече за нея. Бил, както вече на няколко пъти споменахме, бе завинаги обречен на Алис Коукър (чиито дванайсет снимки го гледаха отвред, може би с известна суровост), но определено се усещаше отговорен за Флик. Подробностите трябваше да се обмислят впоследствие, но общата картина бе неоспорима. Тя беше тук, под негова закрила, и той бе длъжен да се грижи за нея, да внимава да не й се случи нещо лошо. След известно време успя да усмири първия глас, изтъквайки, че едно момиче едва ли ще тръгне да бяга от дома си без някакъв предварителен план. След като живееше в такава разкошна къща, вероятно разполагаше и с пари. О, ще се оправи, убеждаваше се той, за да се отдаде на нашепването на втория глас.