П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Само да ми падне това приятелче! — закани се мрачно.

Джъдсън започваше да се чувства като дете, безгрижно подмятащо джобно ножче около пълен с бензин резервоар, докато внезапно не установи, че е пробило дупка. Бе отприщил гибелни страсти. Независимо от разпалените описания на ужасните неща, които ще сполетят презрения Родерик, Джъдсън всъщност не възнамеряваше да ги осъществи наяве. Сега дори бе сигурен, че щеше да се задоволи със словесно възмездие. Но в програмата на Бил словото очевидно отсъстваше. Напълно объркан, Джъдсън гледаше този мил и сърдечен младеж, застанал на прага със стиснати зъби, святкащи очи и тънка струйка кръв на челото. Чувстваше се безсилен да се справи със ситуацията. Бял като мъртвец, той се върна с треперещи нозе в таксито. Вратата на къщата се отвори.

Раздразнен от пронизителния звън, икономът Уейс възнамеряваше сериозно да порицае натрапника. Но приготвените думи останаха неизречени. Нещо едро и могъщо го изблъска встрани и докато отстъпваше, той зърна как един висок мъж без шапка се втурна бясно по коридора към всекидневната.

— Добър вечер — плахо поздрави той.

Нашественикът не му обърна внимание. Спря за миг, сякаш се чудеше накъде да поеме, но гласовете зад вратата го насочиха по дирята. Дланта му легна върху дръжката.

— Добър вечер — поднови поздрава си Уейс. — Спрете!

Бил не спря. Нахлу с гръм и трясък във всекидневната.

Вътре беше пълно с издокарани мъже и жени, нетърпеливи да седнат на трапезата. Тук бяха господин Уилкинсън от „Хийт проспект“, обсъждащ времето с госпожа Хамънд, госпожа Бинг-Джървис от „Дъ Тауърс“, която разправяше на домакина за най-новата постановка, полковник Багшот надигаше чаша шери и забавляваше госпожа Уилкинсън, разказвайки й как наскоро натрил носа на ония от градския съвет. Сър Джордж и господин Бинг-Джървис разговаряха за политика. Самотната фигура на Родерик стърчеше до отворения прозорец.

Бил нахлу сред тази изискана колекция от личности като разярен бик. Щом зърна призрачното му лице, Родерик реагира незабавно и адекватно. Вече за четвърти път този ден почувства повелителна нужда да се отдалечи възможно най-бързо от неподлежащи на контрол сили. Каквато и устременост и ловкост да бе показал при предишните отстъпления, сега на краката му сякаш израснаха криле. Изхвърча в градината като гюлле от топ. Бил го погна по петите.

Към младите хора е нужно особено внимание. В живота и на най-хрисимата и възпитана девойка настъпват кризисни моменти, когато само тактът и разбирането могат да предотвратят катастрофа, а откак Флик Шеридан направи своето изявление, тактичността и разбирането съвсем отчетливо липсваха в отношението на близките й към нея. За зла участ госпожа Хамънд, винаги склонна да изпреварва съпруга си при разрешаването на деликатните домашни въпроси, доста брутално не позволи любвеобилният Синклер да поговори с племенницата си. Така бе отстранен единственият човек, когото Флик поне би изслушала. Вместо вуйчо й да поговори спокойно с нея, двете с леля й Франсес се счепкаха в люта схватка, от която, макар непобедена, Флик излезе силно разстроена. Като капак дойде разправията с вуйчо Джордж през заключената врата. Приблизително по времето, когато двете таксита едно след друго се изкачваха по хълма Пътни, тя седеше на леглото си, вторачена в бъдещето.

Доста мрачно бе това бъдеще, особено за жизнерадостно и сърцато момиче с независим дух като Флик. В него се очертаваха шумни разпри, ледено мълчание и постоянно напрежение. Освен ако не се омъжеше за Родерик. При мисълта да се омъжи за Родерик Флик изскърца със зъби и пред погледа й се мярна духът на революцията. За нищо на света! Тя обичаше Бил Уест. Вуйчо Синклер се бе изказал с пренебрежение за младежките влюбвания, но необичайната среща с Бил този следобед й бе разкрила, че това съвсем не бе шега.

О, тя знаеше, че е безнадеждно, че Бил обича някаква американска кукличка, но това нямаше значение. Щом няма да е Бил, няма да е никой друг. Най-малкото пък Родерик, готов да я зареже на тротоара с някакъв мъж, напомнящ ерделтериер.

Цялото й същество потрепери от решителност. Бе взела решение. Отвори чантичката си и извади парите, предназначени да облекчат страданията на госпожа Матилда Пол. Остави банкнотите на леглото. Гледката бе окуражителна. Дори да бе помисляла да се предаде, видът на тези пари й вдъхна сила. С тяхна помощ едно момиче със скромни изисквания, като нея можеше цяла вечност да се бори със света. А за онова далечно бъдеще, когато ще изхарчи цялото това богатство, й оставаха всичките бижута. Тя не се колеба повече.