П. Удхаус - Бил Завоевателя

Отиде до скрина, прерови чекмеджетата. Измъкна изпод леглото един куфар.

След кратък размисъл какво ще й е най-нужно, напълни куфара. Надраска набързо една бележка и я забучи на игленика. Смъкна чаршафите от леглото и ги завърза един за друг, а после за леглото и тъкмо когато отваряше прозореца, до ушите й долетя внезапен шум от градината. Тихата нощ ненадейно се изпълни с тропот и крясъци.

Силно заинтригувана, Флик се надвеси през прозореца. Ако изобщо има на света място, защитено от бойни тревоги и набези, това е аристократичният квартал Уимбълдън. Тук охолството и редът са застинали сякаш в мечтателно вцепенение, далеч от безумния свят. За всичките пет години, през които бе живяла в Холи хаус, Флик не можеше да си спомни никакво драматично събитие. А сега, ако можеше да вярва на ушите си, в нощта се разхождаше голата драма, както в най-посещаваните части на Москва. Тъмни фигури се щураха по моравата, виеха продрани гласове. Различаваха се острият тенор на полковник Багшот от „Пондичери лодж“ и тънкото джавкане на господин Бинг-Джървис от „Дъ Тауърс“. Вуйчо й Джордж крещеше на някого да извика полиция.

Тази неправдоподобна суматоха накара Флик за миг съвсем да забрави за проблемите си. Тя се наведе още по-напред, за да надникне отвъд покрива на пристройката точно под прозореца й. Преди минути беше извънредно благодарна, че провидението е сложило точно там този покрив, та по-лесно да избяга, но сега му се ядосваше. Духът на младостта я призоваваше да не пропуска и частица от разиграващото се.

Крясъците се усилиха. Сенките се защураха още по-бързо. Изведнъж нещо изпляска тежко. Дори без да вижда, Флик моментално отгатна какво бе станало. Някой беше паднал в езерото.

Надяваше се да е вуйчо й Джордж.

Беше вуйчо й Джордж. Разпалената реч, която незабавно след това произнесе от водните дълбини, доведе до моментно спиране на гонитбата. Всички се струпаха, за да му помогнат и да го утешат.

Всички без Бил. Той беше зает с друго. Стоеше встрани от блъсканицата на ливадата, сврян в сянката на един голям храст, и обмисляше положението си.

Яростта, която го тласна през входната врата в гостната и оттам през френските прозорци в градината след Родерик, трая около две минути. След това ръчната количката, зарязана от градинаря Джон в края на моравата, по недвусмислен начин го накара да осъзнае колко безумно е да преследваш някого на тъмно в непозната градина. Количката беше ниска, съвсем невидима в мрака и той налетя на нея с оглушителен трясък. За миг си помисли, че Уимбълдън и околностите му са разтърсени от земетресение. Човек, нетрениран да пада по футболното игрище, вероятно би останал дълго време проснат на моравата, но Бил почти веднага се изправи замаян на крака и точно в този миг осъзна, че бесът му напълно го е напуснал.

Докато стоеше там и много му се искаше да е някъде другаде, осъзна, че в света наоколо е настанала и друга промяна. Преди миг бе сам на открито с Родерик, но сега едва ли не навсякъде гъмжеше от народ. Колкото и обширна да бе, градината му се стори неуместно пренаселена, а гонитбата, започнала като личен проблем между него и Родерик, се превръщаше в публичен въпрос. Все едно бе попаднал във Валпургиевата нощ. Призраци профучаваха насам-натам. Демонични гласове ревяха наставления и закани. Невидимо куче се давеше от лай.

Бил се ужаси от положението си. Най-лошото на гнева е, че те вкарва в потресаващи прояви на безразсъдство и после хладнокръвно те зарязва да се оправяш, както можеш. Заля го студена вълна на угризение. Осъзна къде бе сгрешил. От самото начало трябваше да се държи със студена сдържаност — вместо да нахълтва в една съвсем непозната къща като огнедишащ змей, преследвайки плячката си, гордо да се оттегли и на сутринта да потърси добър адвокат, за да повдигне обвинение срещу този Пайк за нападение и побой. И сега, призна той тъжно, положението му бе твърде неприятно.

Падането на сър Джордж в езерото със златните рибки позволи на Бил да си поеме глътка въздух, но затишието очевидно нямаше да е задълго. Опасен дух на вендета цареше във вражеския лагер, отново разни гласове призоваха да се извика полиция. Трябваше да изскочи от тая проклета градина, и то преди да е започнало систематично претърсване. Но пък ставаше все по-ясно, че ще трябва да си пробива път с бой, защото някой вече подвикваше да се завардят изходите. Реши на първо време да си намери убежище, усамотено местенце, където можеше и да не го открият.