П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Отсъствието на Флик? — опули се сър Джордж. — Какво имаш предвид?

— Отказва да слезе за вечеря.

— Кажете им, че я боли глава — подхвърли господин Хамънд, надигайки очи от четивото си.

— О, моля ти се, Синклер, млъкни! — изохка покрусената му съпруга.

Господин Хамънд отново се скри зад книгата си.

Сър Джордж пуфтеше, лицето му, както казваха подчинените му в Тилбъри хаус, бе покрито с гъста мъгла.

— Отказва да слезе за вечеря? Що за приумица! Трябва да си поговоря с нея. Пратете да я извикат.

— Няма смисъл — въздъхна госпожа Хамънд. — Заключила се е в стаята си и не иска никого да чуе.

— Коя е нейната стая?

— Втората вляво на горния етаж. Какво възнамеряваш да правиш, Джордж?

Сър Джордж се обърна от прага:

— Ще разговарям с нея.

Изминаха три, може би четири минути. В гостната цареше напрегната тишина. Госпожа Хамънд не смееше да мръдне във фотьойла си. Териерът Боб дремеше на изтривалката. Господин Хамънд остави книгата, стана, отиде до остъклените врати към верандата и ги разтвори. Постоя известно време, вперил поглед в тихата нощ. Градината спеше, озарена от звездите, ветрецът се носеше над поляната. Навред извън поразения дом цареше покой. Глух тропот на горния етаж показа, че сър Джордж „разговаряше с нея“.

След малко тропотът замря. По стълбите закънтяха стъпки, сър Джордж влезе. Лицето му беше червено, дишаше запъхтяно.

— Девойката е в умопомрачение — кратко съобщи той. — Засега друго не можем да направим, освен да измислим някакво извинение за пред хората. Най-добре да им кажем, че страда от силно главоболие.

— Чудесна идея! — подскочи ентусиазирано госпожа Хамънд.

— Полковник Багшот и госпожа Багшот — обяви икономът Уейс. Леко изцъклените му очи обходиха хората пред него със смирено съчувствие. Погледът му сякаш казваше: „Топката е у вас, справяйте се.“

Пред вратата на Лидърдейл меншънс на Слоун скуеър спря такси. Бил Уест изскочи от колата и се наведе към прозореца.

— Чакай тук — нареди той на Джъдсън. — Сега ще се разбера с този човек.

Джъдсън сякаш не изглеждаше убеден.

— Ами не знам — колебливо каза той. — Едва ли ще е толкова просто. Сигурен ли си, че ще успееш?

— Ако стоиш мирно, ще уредя всичко за две минути — заяви твърдо Бил.

Чувстваше се необичайно уверен, когато влезе в сградата. Да се обърнеш към съвсем непознат и да поискаш да изпълни нещо е изнервяща задача, но Бил не изпитваше никакви съмнения. Очакваше забавен разговор. Едва след като момчето в асансьора го попита след няколко етажа къде желае да слезе, осъзна, че е пропуснал да попита Джъдсън за името на въпросния редактор. Леко раздразнен от заядливия тон на момчето, когато го помоли да го свали обратно, изтича до таксито.

— Е? — Джъдсън се подаде нетърпеливо през прозореца като кукувица от часовник. — Какво каза?

— Още не съм говорил — обясни Бил. — Забравих да те попитам за името му.

Вярата на Джъдсън в парламентьорските умения на Бил, изглежда, бе спаднала до нулата.

— Ти сигурен ли си, че ще се справиш? — попита тревожно той. — Може би все пак трябва и аз да се намеся?

— Стой тук, дяволите да те вземат! — Бил почваше да губи ведрото си разположение.

— Имам чувството, че ще оплетеш конците.

— Не ставай глупав. Как се казва?

— Пайк. Но…

— Пайк. Това исках да знам.

Той отново се качи с асансьора и слезе на третия етаж само за да се натъкне на нова засечка. Ако беше суеверен, това струпване на лоши предзнаменования може би щеше да го накара да се откаже. Слугата, който се показа, го осведоми, че господин Пайк е излязъл.

— Току-що, сър.

— Но и аз току-що се качих — възпротиви се Бил. — Защо не го срещнах?

— Вероятно господин Пайк е слязъл по стълбите, сър.

Обяснението изглеждаше достоверно. А и тъй или инак човека го нямаше. На Бил не му се искаше отново да вижда момчето от асансьора и също хукна по стълбите надолу. Завари Джъдсън да се тръшка на тротоара.

— Знаех си, че всичко ще объркаш! — извика Джъдсън. — Нашият човек се измъкна. Опита се да влезе в моето такси!

— Как така?

— Не осъзна, че вътре има човек. Надникна и щом ме видя, пребледня като мъртвец и… — Джъдсън млъкна и посочи напред: — Ето го! Качва се в онова такси! Скачай вътре!

Операцията, започната така хладнокръвно и обмислено, придобиваше известна трескавост. Рязкото движение, с което Джъдсън бутна Бил към таксито, още повече обърка мислите на пазителя на брата на Алис. И когато спътникът му, наведен през него, изкрещя към шофьора познатата на всеки читател на детективски романи реплика: „Карай след онова такси!“, експедицията недвусмислено се превърна в кошмар наяве.