П. Удхаус - Бил Завоевателя

Родерик поведе Флик към задния изход. Надяваше се, че посетителят си е тръгнал, но не искаше да рискува.

Двамата се появиха по-надолу на улицата и след като се огледа неспокойно, той с облекчение установи, че нищо не го заплашва. Тилбъри стрийт беше празна, ако не се брои местната фауна — разгърдени мъже с опушени лица. Поуспокоен, Родерик продължи по пътя си.

За нещастие точно в този момент портиерът, изчел спортната страница, реши да излезе навън за глътка въздух. И за още по-голямо нещастие Джъдсън, уморен от чакането и осъзнал, че крепостта се пази добре, реши, че няма смисъл да виси повече, и тръгна да си ходи. Двамата излязоха почти едновременно от сградата и Джъдсън беше на не повече от метър зад портиера, когато старателният служител зърна Родерик и вероятно с надежда за малък бакшиш докосна шапката си и изрече съдбовните думи:

— Да ви повикам ли такси, господин Пайк?

Щом чу това, Джъдсън замръзна на място.

— Не, хайде да повървим до Виктория ембанкмънт — възрази Флик — и да отидем в „Савой“ вместо в „Кларидж“. Денят е толкова хубав.

Портиерът бе разочарован, но разбираше, че в този свят на страдания това е в реда на нещата, и се оттегли. Флик и Родерик отминаха, а Джъдсън се отърси от вцепенението си и се втурна да ги настигне, но точно в този миг един огромен камион спря посред улицата и работниците се втурнаха да разтоварват хартия. Когато го заобиколи, жертвата вече не се виждаше.

Но той чу думите „Виктория ембанкмънт“ и друго не му трябваше. Забърза към реката и свари следната картина: мъжът стоеше пред едно такси и явно убеждаваше младата жена да се качат. Джъдсън се хвърли напред:

— Вие ли сте редакторът на „Светски клюки“? — изрева той.

Родерик се извърна. Можем снизходително да допуснем, че тъкмо внезапността на нападението го извади от равновесие, защото спешно се нуждаем от някакво извинение, от смекчаващо вината обстоятелство. Всъщност Родерик направо обезумя. Сякаш му се бе явила самата смърт. Фаталната боязливост — това пагубно наследство от „бедната Люси“ — го овладя изцяло. Той погледна ужасен Джъдсън, загърби всякакво рицарство и кавалерство, скочи в таксито и изчезна като Омиров воин, грабнат в облаците посред разгара на битката.

Изпаряването му, естествено, остави Флик и Джъдсън в недоумение. Джъдсън се окопити пръв. С яростен рев хукна след таксито, оставяйки Флик на тротоара.

Няколко минути Флик остана неподвижна, загледана в тичащия Джъдсън. Лека розовина пропълзя по бузите й, стоманен блясък превърна сините й очи в твърдо стъкло. Махна на едно приближаващо такси и се качи.

Ако се беше забавила една минута, Флик щеше да види безславното завръщане на Джъдсън. Дори в студентските години атлетичните изяви не го привличаха, а днес двайсет метра спринт бяха пределът на възможностите му. Поради особените обстоятелства сега се напрегна до петдесетина метра, придружени в края от истински саботаж от страна на краката и дробовете му.

Но това беше само шах, не мат. Докато стоеше превит, облегнат на оградата на Ембанкмънт гардънс, го осени блестяща идея. След като си поемеше дъх, щеше да се върне в Тилбъри хаус и да поиска домашния адрес на тоя Пайк.

Портиерът все още дишаше чист въздух навън, когато Джъдсън се появи в познатото преддверие. Там пак имаше момче в ливрея, но не същото, с което преди малко се бе разправял, а друго, по-приветливо на вид.

— Ей, слушай! — заговори го Джъдсън.

— Сър?

Джъдсън се наведе към него и сниши глас:

— Трябва ми домашният адрес на господин Пайк.

Момчето поклати глава с известно съжаление.

— Не ми е разрешено да съобщавам домашните адреси.

Джъдсън таеше надеждата, че няма да се наложи да прибягва до крайности, но, изглежда, нямаше друг начин. Извади от джоба си шилинг и шест пенса и протегна мълчаливо ръка.

Момчето се подвоуми.

— Забранено е — каза най-сетне то.

Джъдсън подрънкваше замислено монетите. Интересът на момчето видимо се покачваше.

— За к’во ви е? — гласът му потрепери.

С майсторски жест Джъдсън подхвърли шилинга, който се завъртя във въздуха, улови го и парите отново звъннаха в дланта му. Момчето беше човек от плът и кръв. То изтича до подножието на стъпалата, ослуша се за миг, после дотича обратно при Джъдсън и му прошепна нещо в ухото.

Монетите смениха собственика си.

Флик се прибра към седем и половина. Таксито я откара в хотел „Савой“, където остана дълго в едно от фоайетата, като през повечето време само дъвчеше писалката си и гледаше пред себе си. Най-накрая придърпа един лист хартия, надраска няколко реда и без да ги прочете, запечата плика и го пусна в кутията. Настроението й определено се повиши, тя излезе и взе метрото до Уимбълдън. Чувстваше се уверена. Докато крачеше по улицата, сърцето й пееше героични песни, стари и примамливи като самата Пролет.