П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Гусинът иска среща с господин Пайк — добави портиерът, все едно превеждаше бълнуванията на някой странник.

Момчето изгледа листчето с нетърпимия маниер на учител, преглеждащ ученическо съчинение.

— Не сте попълнили графата с професията — каза то не по-малко надменно.

Джъдсън нямаше намерение да слуша литературни критики от момчета в ливреи. Без да каже нищо, злобно замахна към юношата с бастуна си. Момчето се извъртя ловко, подсвирна подигравателно и изчезна. Портиерът взе вечерния си вестник.

— Ще трябва да почакате — каза той и се зачете в страницата с конните надбягвания.

На третия етаж, в редакцията на „Светски клюки“, потънал в същото униние като портиера, Родерик скръбно наблюдаваше как Пилбийм освежава новия брой. Родерик намираше радостното усърдие на колегата си за отблъскващо. Чувстваше се като човек, затворен в една стая с лунатик, който жонглира с пръчки динамит. Подкрепен от височайшето одобрение, заместник-редакторът на „Светски клюки“ даваше свободен израз на представите си как трябва да се осигурява поне по един скандал седмично. Някои от темите смразяваха Родерик до мозъка на костите и той очакваше нашествие на възмутени граждани с пушки. Често си спомняше за краткото съдържателно известие на господин Айзък Булет относно бъдещите действия на неговите момчета и сърцето му примираше.

Сравнително чест посетител на хиподрумите край Лондон, Родерик знаеше за тия момчета. Обикаляха в банди, въоръжени с чукове. Торбичките с пясък и боксовете бяха просто част от облеклото им. Издебваха в засада онези, които по някакъв начин ги бяха засегнали, и ги ритаха с тежки ботуши. С една дума, ако съществуваше група философи, чиито предразсъдъци трябва да се уважават от всеки, замислен за доброто на застрахователната си компания, това бяха въпросните момчета. А сега Пилбийм всячески се опитваше да ги раздразни.

Родерик изстена вътрешно и се обърна разсеяно да поеме листчето, което в този миг му подаде момчето в ливреята:

— Какво е това? — попита той, без да отмества очи от Пилбийм, който тракаше на една пишеща машина в ъгъла.

Пилбийм тъкмо се бе изкикотил с детинска радост на някаква сполучлива фраза. „Сатанински смях“, помисли си Родерик. Разкъсваше се между желанието да разбере какво бе написал асистентът му и предчувствието, че е по-добре да не знае.

— Един гусин иска да се види с вас, сър.

Родерик се вторачи в листчето. Вниманието му веднага бе привлечено от пропуска, забелязан преди това и от момчето.

— Не е написал с какво се занимава.

— Не иска, сър — обяви бодро момчето.

— И защо? — запита той тревожно.

— Знам ли, сър. Не щя и това е. Викам му: „Професията не сте си писали“, пък той ме удари с бастуна си…

— Удари те с бастуна си! — повтори Родерик като ехо.

— Удари ме. Н’нам к’во му стана, ама май доста е ядосан, сър. Направо не е на себе си.

Родерик пребледня.

— Кажи му, че съм зает.

— Зает? Добре, сър. Веднага, сър.

Момчето изчезна. Родерик заби поглед в нищото. Тракането на пишещата машина продължаваше да изпълва стаята, но той вече не го чуваше. Ето, мислеше, отмъстителят пристигна. Кой точно абзац, отпечатан под негова редакция, му го бе докарал на главата, не знаеше, но беше убеден, че всеки ред е могъл да свърши тая работа. Най-страшният му кошмар се сбъдваше…

Родерик Пайк, както достатъчно недвусмислено обяви и леля му Франсес, не беше замесен от героично тесто. Беше плахо, крехко създание. Веднъж един редактор в едно миньорско градче, както си седял зад бюрото, видял как един куршум се забива в стената срещу отворения прозорец. На лицето му се изписало блаженство и той възкликнал: „Какво ви разправям? Знаех си, че тая лична колона ще има успех!“ В пълен противовес на този сърцат мъж Родерик Пайк обичаше тишината и спокойствието и избягваше всички по-буйни форми на живот. По-корав човек би посрещнал с радост възможността да поговори с някакъв размахващ бастун непознат, но Родерик само се сви на стола си.

Сърцето му тупкаше все така уплашено, когато се появи Флик, за да излязат на чай.

Флик не забеляза състоянието на Родерик, беше изцяло заета със себе си. Откак се раздели с Бил, я завладя необяснима раздразнителност, съчетана с някаква особена мечтателност. Тя поздрави механично Родерик, също толкова механично поздрави и Пилбийм, ценител на нежния пол, който веднага спря да пише и се изправи, щом тя влезе. Пилбийм бе в крак със събитията в Тилбъри хаус и отдавна бе научил за годежа на Родерик. Значи това беше племенницата на шефа. Очарователно момиче, прекалено добро за Родерик. Той се поклони вежливо, изрече една-две любезности и отвори вратата. Младата двойка излезе. Пилбийм въздъхна тежко и се върна към статията си. Прекалено добра за Родерик, повтори си той.