П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Джъдсън?

Бил махна с ръка към снимките.

— Човекът, който живее с мен. Джъдсън Коукър. Братът на момичето, за което съм сгоден.

— О!

Възклицанието бе унило. Непонятно нещо са жените. Нямаше причина за униние. Тя самата беше сгодена за достоен млад мъж, когото много, много харесваше, и дори сега бе тръгнала да го вземе от работа, за да пият чай в „Кларидж“. Какво значение имаше, че един почти непознат човек като Бил също се е сгодил? И все пак тя беше унила.

Бил си бършеше очите:

— Доведох Джъдсън с мен от Америка. Съвсем му беше отпуснал края и аз се явявам нещо като бавачка. Не му е позволено да разполага с никакви пари и ето как се надява да си ги намери! Тъкмо бе почнал да изглежда по-весел последните дни. Представяш ли си! Очаквах какво ли не от стария Джъди, но писането на просяшки писма е нещо ново.

Флик се присъедини към смеха му, но някак вяло. На никое момиче с характер не му е приятно да разбере, че е сгрешило, а възрастните са били прави.

— Да бях знаела… — каза тя. — Заложих си брошката, за да намеря пари за тази госпожа Пол.

Бил се трогна. Реши да запази смеха за себе си.

— Много мило от ваша страна. Не ги оставяйте на Джъдсън!

— Няма! И ако ви се прииска да ударите своя приятел с нещо твърдо и тежко, когато се прибере, не се колебайте. Дори ми се иска да съм тук, за да видя.

— Защо не? Той скоро ще се върне. Останете.

— Не мога, благодаря. След половин час трябва да съм на Флийт стрийт. Довиждане, господин Уест. Каква странна среща… Как е чичо ви?

— О, много добре. А вашият?

— Много добре, благодаря.

След сведенията за здравето на чичовците, изглежда, им стана трудно да намерят нова тема на разговор. Флик пристъпи към вратата.

— Ще сляза да ви спра такси — предложи Бил.

— Не се притеснявайте. Денят е прекрасен, мисля да походя до Слоун скуеър.

Бил усети, че му се отваря възможност да я изпрати. Но един кораб тръгваше утре, а той още не беше написал писмото си до Алис. Тя беше на първо място.

— Е, довиждане — каза Флик. — Ще се срещнем отново, надявам се.

— Аз също. Довиждане.

Когато вратата се затвори, Бил внезапно осъзна, че е пропуснал да попита за адреса й. За момент понечи да изтича след нея… Не. Крайно време беше наистина да седне да пише на Алис. Той се върна в дневната.

Навън Флик си помисли, че животът, колкото и обещаващ да изглежда сутрин, в действителност си е доста банален. Странно нещо — но жените са си странни, — улови се, че не мисли с особено добро чувство за Родерик.

Писмото на Бил до Алис бе написано, прочетено, препрочетено, запечатано и адресирано, когато ключът щракна във външната врата. Влезе Джъдсън Коукър.

— Има ли поща за… ъъъ, някого? — измънка той.

Физически въздържанието се отразяваше добре на Джъдсън. От лицето му бе изчезнала нездравословната бледност отпреди две седмици, сега страните му розовееха. Очите му сега гледаха ясно, бе изгубил тика си да върти врат насам-натам. Добил бе и една съвсем нова за него сериозност. Джъдсън имаше вид на човек, погледнал към живота си и съзрял там пълна разруха.

— Все за поща питаш напоследък — каза Бил.

— Ами защо не? — Джъдсън зае отбранителна позиция. — Не може ли човек да попита за поща?

— Добре де, няма. Въоръжи се с търпение, приятелю. Обратна разписка ли чакаш?

Джъдсън се сепна. Новодобитата розовина се оттегли от лицето му. Той облиза устни.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че е срамота! — кипна Бил. — Щом имаш пневмония, закъсал си с наема и не си хапвал от три дни, защо, по дяволите, госпожа Пол не вземе да ти помогне?

Джъдсън зяпна слисан. Като през мъгла видя, че приятелят му се отдава на неуместен смях.

— Как разбра? — преглътна той.

Бил се посъвзе. Седна отмалял. Имаше моменти, в които съжаляваше, че е взел Джъдсън със себе си, но лицето му в този миг многократно възмездяваше малките неприятности, които се налагаше да преживее.

— Тук преди малко беше едно момиче, което така се развълнувало от писмото ти, че заложило брошката си, за да ти набави пари.

Джъдсън потрепери.

— Къде са? — попита той нетърпеливо.

— Кои?

— Парите, които донесе момичето — лицето му доби студен израз. — Едва ли е нужно да ти напомням, Уест, че парите ми принадлежат по право. Така че, ако си ги прибрал, ще съм ти благодарен да ми ги предадеш незабавно.

— За Бога, нали не мислиш, че съм ги взел? Щом се разбра, че ти си писал писмото, й казах да не оставя парите.