П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Така! — изпъшка господин Парадийн накрая.

Това, че осиновителят на Хорас не остана съвсем доволен от свършената работа, показва колко диаметрално противоположни могат да бъдат две гледни точки по един и същ въпрос. Според господин Парадийн, раздразнен от попълзновенията на годините върху жилавото някога тяло, тежестта в ръцете и недостигът на въздух го принудиха да спре твърде рано. Хорас не смяташе така. Каквото и да мислеше за дадения от господин Парадийн урок — а той мислеше разни неща, — никой не можеше да го убеди, че му е малко.

— Така… — повтори запъхтян господин Парадийн и се запъти обратно към къщата.

Джо Джебчията не посмя да напусне скривалището си, докато господин Парадийн не се скри напълно от полезрението му. Най-сетне се показа с лице, изкривено в непривична за него усмивка. Скимтенето на Хорас беше като музика за ушите му. Съжаляваше само, че обществените норми не препоръчваха да се появи и да помогне в доброто дело. Огледа доволно Хорас.

— Голям майтап, а! — с тихо задоволство изръмжа Джо. — Хак ти е, изменник такъв!

Хорас стисна зъби. Все още не бе дошъл съвсем на себе си след стоварилия се изневиделица пердах. Подведен от добронамерения вид на господин Парадийн, изобщо не заподозря бушуващите под повърхността пламъци.

— Кой е изменник? — пусна той най-милото си гласче.

— Ти — отвърна Джо Джебчията. — Ако аз държах тая пръчка, нямаше да се отървеш с такова галене. Няма по-вредна гад на тоя свят от оня, дет’ предава приятелите си.

Хорас гледаше кръвнишки. Сега вече укорът го засегна като незаслужен. През последните няколко минути възгледите му за живота в дома на Парадийн претърпяха коренна промяна. Един твърде прибързан анализ го бе накарал да го сравни със земен рай; ала сега виждаше, че го съпътстват неоспорими несгоди.

— Нищо не съм предал! — викна той разпалено. — Вър’и да речеш на шефа, че ше ги пипне тия скапани книги, ако ще с пирон да пробия стената. Само стой, та гледай!

— Евалла ти праим, мъжки! — ентусиазирано го похвали Джо Джебчията. — Така те искам!

Една от възхитителните особености на английската пролет е, че в нея има дни — всъщност почти всичките, — когато температурите вечер правят огъня в камината желан и дори нужен. Десетина дни след внезапното изнасяне на Флик от Холи хаус в апартамента на Бил се извисяваха високи весели пламъци. Те къпеха в златисто сияние заспалия на килима териер, пушещия в един фотьойл Бил и удобно настанената на канапето Флик, която кърпеше чорап на Бил. Лулата теглеше чудесно и Бил се бе отдал на приятни мисли.

След трескавата нощ в градината на Холи хаус животът отпусна юздите. Флик си намери хубава стая на съседната улица, при това попадна на хазайка, която не само нямаше възражения срещу кучетата, но и прие Боб с майчинска топлота и понастоящем провеждаше кампания за системно угояване, чиито печални последици се забелязваха по фигурата му. Готварското умение на тази възхитителна жена бе изключителна рядкост сред посестримите й. Независимо че след разкоша на Холи хаус едва ли можеше да приеме стаичката си за луксозна, Флик нямаше основания за оплакване. С изключение на някой спорадичен пристъп на угризения, докаран от спомена за вуйчо й Синклер, тя се радваше на живота. Харесваше й новото чувство на свобода. Харесваше й чувството за приключение. Особено й харесваха всекидневните посещения в дома на Бил и Джъдсън. Единственото, което не харесваше в новия си живот, бяха дванайсетте снимки на Алис Коукър, които се вторачваха враждебно в нея всеки път, щом пристъпеше прага на всекидневната. Беше стигнала до недвусмисленото заключение, че ненавижда Алис Коукър.

На Бил също му допадаше този ход на нещата. Смътно долавяше, че няма да е задълго, но от това щастието му не намаляваше. На неговата възраст човек не гледа много далеч в бъдещето и той се радваше на мига, успокоен от припукващите искрящи пламъци и кърпенето на чорапите му. Не можеше да си спомни някой да му е кърпил чорапите. В дните на нехайно безгрижие просто ги носеше, докато дупките станеха прекалено големи дори за неговото безкритично великодушие, и тогава ги изхвърляше. Отпусна се във фотьойла, загледан в сръчните пръсти на Флик, и си рече, че ей така трябва да се живее. Пръстите на Флик спряха. Тя вдигна глава:

— Какво става с господин Коукър?

Тя харесваше Джъдсън. Той малко по малко преодоля притеснителния си навик да я гледа със зяпнала уста, сякаш от нейното присъствие му се завива свят, и приятелството помежду им от ден на ден се засилваше. Отношенията им бяха от модифициран тип Отело и Дездемона. Тя го харесваше заради трудностите, които изживяваше, той нея — задето го съжаляваше. Джъдсън не бе срещал момиче, по-благоразположено да изслушва проблемите му. В този черен свят Флик възвръщаше вярата му в човека.