П. Удхаус - Бил Завоевателя

Все пак по-добрата половина в него се наложи. Вдигна се и излезе от стаята. Флик остави недокърпения чорап и се загледа в огъня. След малко тръсна глава и отново се захвана с работата си.

Изминаха няколко минути, вратата се отвори и влезе Джъдсън.

— Здравей! — поздрави го Флик. — Чудехме се къде си. Нали не се е случило нещо?

Джъдсън се тръшна на напуснатия от Бил фотьойл с ясно изписано на изразителното му лице обезсърчение. Не можа да устои на женското съчувствие.

— Всичко ще ти разкажа — започна той. — Ти не си от ония, дето само се подиграват с хората.

— Надявам се, че наистина не съм от тях!

— Добре тогава, слушай. И ти си наясно като мен, че особено в тая дива страна понякога духа такъв източен вятър, че човек трябва да пийне глътка от съответното питие, за да не се разболее. Въпросът е медицински, всеки доктор ще ти го каже. Съгласна си, нали?

— Щом ти доставя радост.

— Е, с Бил Уест, който се държи като полицай, съм в доста трудно положение.

— Той казва, че го прави само за твое добро.

— О, не се съмнявам, че си има своя версия — отвърна студено Джъдсън.

— Освен това е обещал на сестра ти да се грижи за теб.

— Има само една дума — обясни Джъдсън хладно, — която приляга към сервилниченето на Бил пред сестра ми Алис, и тя е „отвратително“. Сякаш й пука за него!

— Така ли?

— Пет пари не дава.

— Но аз мислех, че са сгодени.

— Може и да са. Но тя просто го използва, можеш да ми вярваш. Всъщност аз много я обичам, тя винаги се е държала добре с мен, но едно момиче може да бъде мило към брат си, без това да значи нещо. Колкото и да харесвам Алис, не мога да отрека, че тя е кокетка. Откак я знам, все води за носа по десетина мъже наведнъж. Помни ми думата, Бил има да пати. Скоро ще получи такъв шамар, че свят ще му се завие.

Колкото и да й се искаше да научи повече по този въпрос, Флик реши, че не й е работа да поощрява подобни откровения. С голяма неохота смени темата.

— А ти какво искаше да ми разкажеш? — попита тя.

— А, да — разпалеността, с която беше описал сестра си, го напусна и той отново изпадна в униние. Заговори тихо и тъжно: — Както ти казах, в такова нечовешко ветровито време човек трябва да пийне малко от време на време, иначе се разболява. Моят проблем е, че не знам към кого да се обърна. Този следобед реших да си опитам късмета навън.

— И какво направи?

Флик си представи как Джъдсън се преструва на припаднал посред улицата с надеждата да го свестят с глътка бренди.

— Отидох да опитам дали не мога да трогна този Слингсби.

— Господин Слингсби! Защо точно при него отиде?

— Ами той е тукашният управител на стария Парадийн, Бил е племенникът на Парадийн, а аз съм най-добрият приятел на Бил. Има някакви морални задължения. Както и да е, отбих се при него към четири часа следобед. Сега разбирам, че не съм избрал подходящ момент. Беше в ужасно настроение, току-що беше уволнил стенографката си.

— Защо?

— Не разбрах, макар че бях готов да го изслушам, ако реши да излее яда си пред мен. Абе не е сърдечен човек. Останах там час и петнайсет минути и атмосферата изглеждаше толкова нажежена, че се колебаех дали да не си тръгна. Само че много ми се искаше да пийна едно, нали разбираш? Останах, докато той реши да затвори канцеларията, изкара котката навън за през нощта и си тръгна. Наближаваше шест часът и той каза, че си отива вкъщи. Казах, че нямам бърза работа и че мога да го придружа.

— Трябва да те е харесал — отбеляза Флик.

— Не знам — отвърна несигурно Джъдсън. — Изглеждаше кисел.

— Странно. Как си го обясняваш?

— Не си го обяснявам. Но всъщност това изобщо не ме притесняваше. Мислех само за пийване.

— Щастливо ли завърши историята? — попита Флик.

— А?

— Получи ли си пийването накрая?

Джъдсън се засмя тъжно.

— Да, да, получих го — той погледна навъсено към огъня. — Ще стигна и дотам. Тръгнахме с колата му…

— Той има и кола. Каква?

— Каза ми, но забравих. Уинч… нещо си.

— „Уинчестър-Мърфи“?

— Точно така. Голяма, сива.

— Скъпа?

— Май струва цяло състояние. И точно затова цялата история е толкова жалка. Червив с пари, аз всячески му давам възможност да ме покани на вечеря, а той не включва. Това в къщата му.

— Къде живее?

— На Бъртън стрийт? Не, на Брутън стрийт. Излиза на оня площад, как му беше името… до Девъншир хаус?

— Бъркли скуеър?

— Точно така, Бъркли скуеър. Завиваш надясно. Къщата му е малко по-надолу от лявата страна, доста голяма. Слязохме, той отключи вратата и май ме покани. Тогава вече, вътре, се обърнах направо към него като към мъж и го попитах мога ли да получа нещо за пиене. Той каза: „Разбира се.“