П. Удхаус - Бил Завоевателя

Не бива да бъдем прекалено строги към господин Слингсби за загубата на самообладание. Снощната злополучна среща с госпожица Прудънс Страйкър го бе довела до крайна раздразнителност. Добрият обяд донякъде го бе поуспокоил, но непредвиденото нашествие на господин Пърси Пилбийм наново опъна нервите му. В такова състояние особено влудяващо действа нечие весело подсвиркване наблизо. И стана така, че върху дотам погълнатия от работата си Хенри, че да забрави къде се намира, се стовари нещо като кавалерийска атака тъкмо когато за трети път подхващаше припева на последната модна песничка. В следващите мигове младият господин Смит — Хенри бе издънка на фамилията Смит от Съмърс — чу за себе си определения, които и приятелите му връстници — а те бяха разкрепостени момчета — нямаха в речника си. Речникът на освирепелия господин Слингсби се оказа по-богат и Хенри го отнесе кажи-речи целия.

Инстинктът за самосъхранение ръководи всички ни. Макар че го познаваше отскоро, Хенри допадаше на Флик и ако собствените й дела не бяха толкова належащи, може би щеше да се опита по някакъв начин да отклони вниманието от него. Но в създалата се обстановка тя дори се зарадва, че господин Слингсби е зает извън кабинета си и без да губи нито миг, се вмъкна в убежището, устремена към втората врата.

Отвори я и въздъхна с облекчение. Не беше шкаф. Пред нея се откри коридор. Коридорът завърши със стълба. Стълбата я изведе в малък мрачен двор, пълен със сандъци и варели. Дворът пък, както стана ясно, след като си проби път през тези препятствия, имаше изход към улицата. Флик забърза надолу по нея, без да се обръща, и завинаги напусна работата си в „Парадийн — целулоза и хартия“.

След половин час едно такси спря пред главния вход и от него изскочи сър Джордж Пайк. Пилбийм заподскача около него като вярно кутре.

— Къде? Вътре? — сър Джордж не беше човек на многословието.

— Аха!

Докато се качваха, Пилбийм обясни по-подробно развоя на събитията, защото нито времето, нито мястото му стигнаха, за да ги опише в изпратената бележка.

— Сигурен ли си, че е тя?

— Аха.

— Какво, за Бога — запита се на глас сър Джордж, когато спряха пред вратата, — може да търси тук това глупаво момиче?

Не по-малко озадачен, Пилбийм се въздържа да изкаже предположения. Влязоха в канцеларията. Хенри отнесе визитната картичка на сър Джордж на господин Слингсби, все така бушуващ вътрешно като вулкан, макар външно да се бе овладял. Известно време деловият мъж я изучава напрегнато.

— Кой е тоя?

— Н’ам, сър.

— Какво иска?

— Н’ам, сър.

— Покани го, дяволите да го вземат — каза господин Слингсби.

Колкото и изтормозен от съдбата да видяхме вече Уилфред Слингсби, в краткия интервал от последната ни среща тя бе успяла да му нанесе нов удар. Не му стигаха всичките бесни танцьорки, нагли вестникари и безмозъчни свирчовци, ами и стенографката му взе, че мистериозно изчезна тъкмо когато най-много му трябваше. Цял куп важни писма чакаха да бъдат издиктувани и ако не е за завиждане положението на мъж, който се е облякъл официално, а няма къде да отиде, не по-добро е и положението на мъж, който е съставил куп писма, а няма на кого да ги издиктува. Нищо чудно, че светът изглеждаше черен за Уилфред Слингсби.

Сцената с „изчезналата стенографка“, както господин Слингсби би я нарекъл, ако беше автор на детективски романи, притежаваше оная крайна и налудничава необяснимост, която кара човек безпомощно да стене и да си скубе косите. Със собствените си очи я бе видял да влиза, а сега просто я нямаше. И точно когато усещаше, че ще се пръсне, видя омразната фигура на Пилбийм да наднича иззад сър Джордж.

Всеки, който е пускал сурово яйце в кипяща вода, ще потвърди, че понякога и съвсем леко въздействие преобразява клокочещо вещество в царство на поне наглед необяснимо спокойствие. Водата съска и се пени, а после изведнъж едва ли не вземе, че заспи. Точно така стана с господин Слингсби. Видът на Пилбийм сякаш го приспа. Той изгледа посетителите с неудареното си око, но не се хвърли от стола да ги хапе по краката. Само пръстите му обхванаха за миг тежката мастилница на бюрото, но сравнително бързо се отпуснаха.

— Сър Джордж Пайк от издателство „Мамут“, господин Слингсби.

— Вие ли издавате „Светски клюки“? — глухо попита господин Слингсби.

— Редом с голям брой други издания — с известна тържественост отвърна сър Джордж.

— Аха! — възкликна господин Слингсби и ръката му отново докопа мастилницата.