П. Удхаус - Бил Завоевателя

Бил затвори вратата на таксито.

— Лека нощ — пожела й той. — Да не загубиш писмото.

— Няма, разбира се — увери го Флик. — Лека нощ.

Бил се върна при вратата на ресторанта и зае застрашителна поза. Таксито зави зад ъгъла към Шафтсбъри авеню. Една ръка му махна през прозореца.

Таксито едва бе стигнало Ковънтри стрийт, когато същата ръка се показа отново. Този път стискаше парченца хартия. Пръстите се отвориха и с яден жест разпиляха късчетата по улицата.

Корабът „Хомърик“ се готвеше да отплава от пристанището на Саутхемптън. Палубите и коридорите бяха претъпкани с пътници и изпращачи. Флик се наведе над перилата и се вторачи в искрящата на слънцето вода. Бил се загледа в кръжащите над главите им чайки. От няколко минути разговорът не вървеше, възцарило се бе странно напрежение. И двамата се чувстваха неловко.

— Скоро ще тръгне — проговори Бил, колкото да каже нещо.

— Да.

Чайките се стрелкаха насам-натам из кобалтовото небе.

— Този кораб е един от най-удобните в света — продължи Бил.

— Така ли?

— Мисля, че ще пътуваш добре.

— Надявам се.

— Много се гордеят с обслужването на пътниците.

— Чудесно.

Бил не беше сигурен дали се натъжи или изпита облекчение от вика „Всички изпращачи на брега“, който поставя край на тягостните понякога изпитания на изпращането. Допреди няколко минути всичко беше весело. От слизането от влака и през първите петнайсет минути на кораба Флик беше приказлива и весела. Но после сякаш се спусна облак и тя изпадна в поредица от дълги мълчания и едносрични отговори.

— Май трябва да тръгвам — каза той.

— Да.

— Надявам се да пътуваш приятно.

— Благодаря.

— Ще ти е забавно да видиш отново Америка след толкова години.

— Да.

— Ще се грижа за Боб.

— Благодаря ти.

— Е, трябва да тръгвам.

— Да.

Една чайка прелетя толкова ниско над главата на Бил, че той неволно сви глава. Засмя се нервно.

— Колко много изпращачи — отбеляза той.

— Да.

— Приятели, предполагам — разсеяно продължи Бил.

— Сигурно.

Един стюард с глас на изтерзана йерихонска тръба още веднъж призова всички, които няма да пътуват, да слязат.

— Вече трябва да слизам — обяви Бил.

— Май ще е най-добре.

— Е, довиждане.

— Довиждане.

— Няма да изгубиш писмото, нали?

— Кое писмо?

— Как кое, писмото до Алис — изненада се Бил.

— А, да.

— Тя ще ти осигури страхотно прекарване.

— Нима?

Бяха стигнали до стълбата, претоварена от хора, бръмчащи като завръщащи се в кошера пчели. В гледката имаше нещо безвъзвратно и Бил почувства необяснима тъга. Хвърли поглед към Флик и усети болка в гърлото си. Толкова дребна и самотна изглеждаше на този грамаден кораб.

— Боже! — възкликна той неочаквано. — Ще ми липсваш! Апартаментът ще е като пустиня без теб, седнала в стария фотьойл. Ще седя там с горкия Боб… — той млъкна. — Мили Боже! — възкликна отново.

— Няма нищо — отвърна Флик, но лицето й я издаде. Тя избърса бързешком очите си.

— Но…

— Не, не, нищо, просто се сетих за Боб — тя рязко протегна ръка. — Сбогом! — и изчезна.

За миг Бил остана загледан в тълпата, която я погълна. Колко е привързана към това куче, мислеше си. Слезе замислен на брега.

Вярно е, разбира се, че действието е солта на живота, но не може да се отрече, че умерени дози покой внасят в него приятно разнообразие. Така че след бурните, понякога граничещи с истинско насилие сцени, които хроникьорът на излаганите събития е принуден да пресъздаде, за да спази достоверността на разказа, е допустимо да потънем за малко в атмосфера на уединение и академично спокойствие. Месец след заминаването на Флик Шеридан от Саутхемптън отново се озоваваме в дома на господин Кули Парадийн в Уестбъри, Лонг Айлънд, в една малка стая, гледаща към огряната от слънцето градина. Това е помещението, отредено за учебните занимания на Хорас, осиновения син на господин Парадийн. Влизаме в него тъкмо когато твърдоглавият хлапак получава урока си по френски от своя учител господин Шърман Бастабъл.

Да, господин Бастабъл все още бе негов учител. Вярно, че преди няколко седмици твърдо бе заявил, че и един милион долара не са в състояние да го накарат да продължи работата си. Но изявление, непосредствено следващо откритието, че ръбът на шапката ти е намазан с лепило, невинаги е последвано от изпълнение на изказаните намерения, след като ножиците и топлата вода си свършат работата и разумът отново надделее. Половин час след като въпросната шапка беше изрязана и изчегъртана от челото му, господин Бастабъл дотолкова смъкна мизата, че в последна сметка се съгласи да остане на служба за някакви си допълнителни 50 долара на месец. И ето че сега отново го виждаме на старото му място.