П. Удхаус - Бил Завоевателя

Хорас взе книгата „История на средновековието“ от Том Бийкън с неприкрито отвращение.

— „През тоа период“… — започна мрачно.

— Този.

— „През този период манастирите в Ивропъ“…

— Европа.

— Казах Ивропъ — възмутено възропта Хорас. — „През този период манастирите в Ивропъ са богати и техните църкви съперничат с катралите“…

— Кате-д-ралите.

— „… по размер и великолепие, когато свети Бернар…“ — той поспря, за пръв път леко заинтригуван. — Ей, знам един, дет има санбернар. Ама пес, ти казвам, рунтав, с червени очища…

— Продължавай — хладно го прекъсна господин Бастабъл.

— „Свети Бернар, най-великият пред-ста-ви-тел на средно-ве-ков-ното мона-ше-ство…“ Божичко! — възкликна Хорас, останал без дъх, масажирайки схванатата си челюст, — „… е роден през 1091 година във Фонтан, Бурундрия.“

— Бургундия.

— „Бургундрия. Произхождал от благородно семейство. Майка му имала шестима синове и една дъщеря, която отрано отдала на Бога. Бернар бил третият син, красив, деликатен и изтънчен младеж, висок, със светлоруса коса, бяла кожа и сини очи, от които струяла свръхчовешка чистота.“

Той спря погнусен. Не знаеше кой знае колко за светците, но вече бе наясно, че този свети Бернар никак не му харесва.

— Тряа да е бил гулям мухъл тоя — изсумтя той.

Господин Бастабъл се канеше за пореден път да го порицае, когато на вратата леко се почука.

— Извинете, че ви прекъсвам, сър — измънка Робъртс, тъпчейки стеснително на прага.

— Да не ти пука, Боби! — окуражи го с признателност Хорас.

— Какво има, Робъртс?

— Професор Апълби е дошъл да се види с младия господин Хорас, сър. Господин Парадийн ще ви бъде благодарен, ако му разрешите за малко да слезе в библиотеката.

Думите на Робъртс предизвикаха всеобщ ентусиазъм. Хорас засия както навярно атиняните, получили добрата вест от Маратон. Господин Бастабъл също не бе разочарован. Беше съвестен педагог, готов да изкара урока докрай, но от мисълта, че е освободен от присъствието на Хорас, се почувства като помилван затворник.

— Разбира се, разбира се — побърза да се съгласи той.

— И аз не’ам нищо против — обяви Хорас.

Той напусна развеселен затворническата си килия. С вид на човек, от чиито рамене се е смъкнал тежък товар, господин Бастабъл запали цигара и качи крака върху масата.

Пристигането на професор Апълби завари господин Парадийн на обичайното му място, заровен в книгите. Тъкмо бе прибрал стълбата и върху и без това претрупаната маса се мъдреше нова купчина разпадащи се томове, когато Робъртс съобщи за посетителя.

За момент господин Парадийн се почувства като куче, на което издърпват кокала, но любезността все пак надделя и той посрещна професора със сърдечна усмивка.

— Много мило от ваша страна, че сте дошли.

— Минавах наблизо и реших да се отбия да видя как е малкият. В момента има урок, предполагам?

— Сигурно. Няма ли да седнете?

— Благодаря, драги ми Парадийн, благодаря.

Професор Апълби се отпусна в един стол с облекчената въздишка на човек, терзан от здравословни проблеми. Избърса куполообразното си теме с копринена кърпичка и позаглади бялата си брада с крехки пръсти. В този миг особено напомняше добродушен вехтозаветен малък пророк. Кротките му очички обходиха полиците с книги и сякаш за миг блеснаха с хищно пламъче, но после лицето му се разтопи в обичайната си благост.

— Жега — отбеляза той.

— Много пече. Тук задушно ли ви е?

— О, не. Обичам мириса на старинните книги. Никога не ми е задушно в библиотека.

Благоразположението на господин Парадийн се засили.

— Как е Хорас? — попита професорът.

— Физически отлично, иначе…

Професор Апълби вдигна ръка:

— Знам какво искате да кажете, драги ми Парадийн. Каните се да ми съобщите, че малкият не се отнася задълбочено към учението.

— Никак даже. Учителят му, господин Бастабъл, казва, че много трудно събужда у него някакъв интерес.

— Не се учудвам. Никакъв ентусиазъм, нали?

— Никакъв.

— И това ще стане — увери го професорът. — Ще стане. Трябва да имаме търпение, Парадийн, търпение. Повече търпение от полипите, когато изграждат кораловия риф. Предчувствах, че ще стане така. По мой съвет осиновихте едно съвсем необразовано момче, дете от народа, и продължавам да смятам, че бях прав, когато ви дадох този съвет. Много по-добре е, въпреки първоначалните разочарования, да се работи именно върху такова дете, с неошлайфан от чужди влияния ум. Не се тревожете. Без съмнение много по-лесно щеше да е, ако бяхте осиновили дете от добро семейство, но аз съм твърдо убеден, че крайният резултат именно в този случай ще е блестящ. Хорас е с чиста душа. Не е бил обработван от други и вие рано или късно ще пожънете наградата си. Рано или късно, сигурен съм в това, ще видите как малкият ще започне да подражава на маниерите ви, да придобива вашите вкусове.