П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Много говориш — скастри го професор Апълби. — Да беше млъкнал малко, за да чуеш какво ще ти кажа. Няма да се наложи да ходиш на никакво училище. Дъртият е тръгнал за Англия при някакъв друг маниак като него и взема най-ценните си книги със себе си. Там най-лесно ще можеш да направиш бърза чистка и да духнеш. Смята да ги държи в куфар в стаята си.

— Айде бе! Тук си ги заключва, като че ли са от злато, а там щял да ги държи в стаята си!

— Сам ми го каза. Убеден е, че никой няма да им посегне. Като си помислиш, наистина кой обирджия ще ти мъкне някакви мухлясали книги.

— Има нещо такова — съгласи се Хорас.

— Ще пратя и Джо в Лондон, двамата ще изпипате работата.

— Става. Ей, глей к’во парче!

Стройна девойка с руса коса, тънка фигура и изморен вид идваше насреща им по пътя от гарата. Хорас я огледа от главата до петите, докато се разминаваха, и завъртя глава след нея, докато не получи един педагогичен шамар по врата от строгия си спътник.

— Стига глупости! — в гласа на професор Апълби с особена отчетливост прозвучаха старозаветни нотки. — Ще ме слушаш, като ти говоря! Набий си го в дървената глава!

— Добре де — примири се Хорас.

Момичето, което толкова се хареса на Хорас, стигна до имението на господин Парадийн и се насочи към къщата. С изненада откри колко познато й беше всичко. Ето го смешния дървен покрив, ето го прозореца на стаята, която беше нейна, а там между дърветата проблясваше езерото. Очите й се замъглиха и тя въздъхна леко. На мястото си бяха и кабините за преобличане, трамплинът за скокове — съвсем същите като тогава, когато беше на шестнайсет години, само кожа, кокали и лунички.

Тя натисна звънеца и след малко икономът Робъртс влезе в библиотеката, където господин Парадийн пак се бе покатерил на стълбата.

— Какво има? — разсеяно попита господарят на дома.

— Дошла е една дама, сър.

Господин Парадийн едва не падна от стълбата. Събитието бе извънредно рядко, всъщност безпрецедентно.

— И коя е тя?

— Някоя си госпожица Шеридан, сър.

Между Флик и Робъртс не се състоя трогателна среща. Всеки от тях бе приел другия за непознат. Флик помнеше, че преди пет години в къщата имаше някакъв иконом, но личността на Робъртс не бе останала в съзнанието й. А дори и да не бе забравил едно момиченце, гостувало в къщата през третата година от службата му, Робъртс не би бил в състояние да установи връзка между него и тази привлекателна млада дама.

— Каза ли какво иска?

— Не, сър.

— Къде е сега?

— Поканих я в дневната, сър.

— По-добре я доведи тук.

— Да, сър.

Подозрението, че посетителката е дошла да събира средства за някое благочестиво начинание, изчезна веднага след като въведоха Флик при господин Парадийн. В периодичните си попълзновения срещу кесията му църквата прибягваше до услугите на невзрачни женици на средна възраст. Недоумението се изписа така ясно на лицето му, че макар да не беше в най-ведро разположение на духа, Флик се позасмя:

— Очевидно не ме помните, господин Парадийн.

— Ъъъ, честно казано…

— Да, доста отдавна беше. Гостувах тук преди пет години с вуйчо ми Синклер Хамънд.

— Небеса! — господин Парадийн, който се бе задоволил да я приветства с леко кимане отдалече, се втурна и разтърси ръката й. — Никога нямаше да те позная. Та тогава ти беше още дете, за Бога! Спомням си, разбира се. Значи ето те пак в Америка. Тук ли живееш вече? Омъжила си се за американец, така ли?

— Не, не съм омъжена.

— Значи само на гости? Е, колко се радвам да те видя пак, драга моя. И тъкмо навреме пристигаш. Представяш ли си, заминавам за Англия при чичо ти!

— Знам, точно затова дойдох. Вуйчо Синклер иска да ме отведете с вас в Англия. Не получихте ли телеграмата му?

— Телеграма? — изненада се господин Парадийн. — Не си спомням да съм получавал телеграма.

Той натисна звънеца.

— Робъртс, да е идвала телеграма за мен?

— Да, сър, вчера. Ако си спомняте, сър, аз ви я донесох тук, но вие бяхте зает с книгите и ми казахте да я оставя на масата.

Масата бе цялата зарината с книги и листа. Господин Парадийн се рови известно време и развя победоносно плика с телеграмата. Свалил от себе си отговорността, Робъртс напусна стаята.

— Наистина трябва да се извиня — каза господин Парадийн. — Имам лошия навик да забутвам някъде писмата си. Но една телеграма е важно нещо. Робъртс трябваше да ми напомни.

Той разкъса плика и прочете написаното.

— Да, чичо ти пише, че ще дойдеш, и пита дали не бих те взел с мен в Англия. Разбира се, че ще те взема. За мен ще е удоволствие. Къде си отседнала? При приятели в Ню Йорк?