П. Удхаус - Бил Завоевателя

— Какво?

— Крайно съмнително. Аз мисля… и двамата мислим, че господин Слингсби не е съвсем честен човек.

— Глупости! Той е най-точният и способен мъж, когото съм срещал! А аз разбирам от характери…

— Май все пак не разбирате толкова добре от характери, след като смятате Бил за мързеливец и безполезен негодник — внимателно го прекъсна Флик.

— Виждам, че си доста приятелски настроена към него!

— Така е.

— Та ти едва го познаваш!

— Познавам го от години…

— Добре, така да е. Интересно е това, което ми казваш, за продажбите. Не го проумявам. Каза ли ти Уилям как е разбрал?

— Не, но той е ужасно умен.

— Хм! Не съм забелязал досега…

— Сигурна съм, че ако му дадете работа във вашата компания, ще направи чудеса.

Господин Парадийн се засмя.

— Ако реша да основа клуб в подкрепа на всички уилямовци като него, ще знам къде да му намеря президент!

— Струва ми се, че е малко засегнат, задето не сте му писали, откакто е в Лондон, за да попитате докъде е стигнал.

— Обзалагам се, че и за миг не се е сетил за мен — господин Парадийн беше безпощаден. — Все пак ако мислиш, че е станал толкова чувствителен, ще му пратя телеграма от кораба, за да се видим.

— Чудесна идея.

— Но не му знам адреса.

— Мърмонт меншънс № 9, Принс ъф Уейлс роуд, Батърси парк — без да се замисли, изрецитира Флик.

— Боже! Откъде знаеш?

— Той ми го каза.

Господин Парадийн я изгледа озадачен.

— Не знам колко време сте си говорили в тая ваша градина, но май не е останало много нещо, което да не ти е казал. Предполагам, че не се е отзовал особено благоприятно за мен…

— Каза, че сте злато човек, а искате хората да ви мислят за чудовище, но никого не сте излъгали досега.

Тя пристъпи и леко го целуна по темето.

— Отивам в градината. Искам да видя дали сте променили нещо от последния път. Ако е така, мислете му, ще ви се накарам, като се върна!

Господин Парадийн я изгледа опулено, докато излизаше. Мислите му се върнаха към разказа й и той изсумтя:

— Мъжът, който не харесва такова момиче, е пълен глупак!

Взе снимката на Бил и я погледна с крива усмивка. Колкото и безполезен да беше този Уилям, съвсем не беше непривлекателен.

Остави снимката и отново се качи на стълбата.

Облечен в халат на едри цветове, Джъдсън Коукър закусваше в Мърмонт меншънс. Ветрецът носеше нежни пролетни ухания, примесени с аромат на кафе и пържен бекон. На каничката с кафе стоеше подпрян брой на „Ню Йорк Уърлд“, пристигнал сутринта с пощата от Америка. Часът беше 10.30.

Особено усещане за задоволство изпълваше Джъдсън. Хапна още малко бекон и не за пръв път през последните дни се зачуди колко здрав се чувстваше. Помисли си, че загадката на здравното му благополучие би заинтригувала докторите, защото беше постигнато въпреки почти двумесечната липса на така горещо препоръчвания и дори изискван от медицинските среди алкохол. Беше в страхотна форма. В Ню Йорк би заклимал с глава като плашлив кон, ако някой му кажеше, че ще излапа на закуска ей такава порция бекон, а сега се чудеше дали да не си поиска още.

В крайна сметка стигна до заключението, че причината бе лондонският въздух. Явно притежаваше чудодейни ободряващи свойства. Нямаше да мине без още една порция бекон и той се отправи към кухнята. На връщане завари Бил Уест да се взира мрачно в отрупаната маса.

— Здрасти, Били — поздрави той весело. — Ще хапнеш ли с мен? Сядай и си вземай стол, не, вземи си стол и сядай. Хуманитарната помощ ей сега ще дойде.

— Откога съм закусил — още по-мрачно отвърна Бил. — Ти няма ли да свършваш вече? Масата ми трябва, ще пиша писмо.

Ободряващият лондонски въздух, възвърнал живота в Джъдсън, изглежда, бе заобиколил Бил, докато разнасяше благодеянията си из метрополията. През последните няколко седмици Бил бе станал неспокоен, податлив за внезапни пристъпи на раздразнителност и Джъдсън се тревожеше. Преливащ от почти умилно благоразположение към всичко живо, Джъдсън искаше да вижда край себе си само усмихнати лица.

— Имаш цял ден пред себе си — отбеляза той. — Паркирай се на един стол, докато хапна. Няма да е задълго.

— Има писмо за теб в дневната. От Алис.

— Така ли? — отвърна Джъдсън с безразличие, каквото само един брат може да прояви. Той разгърна вестника. — Ей, слушай: „Госпожица Люела Фипс от Уелингтън в Масачузетс отместила ухо от радиоапарата си в най-неподходящия момент миналата вечер и така пропуснала да чуе гласа на любимия си от Ню Йорк, който обявил по радиото техния годеж. Щастливецът Джеймс Роупър е радиоводещ. Хрумнало му да пусне в ефир благата вест за предстоящата женитба…“