П. Удхаус - Бил Завоевателя

Алеята изглеждаше още по-откъсната от света в сравнение с всички кътчета, които вече бе пребродил. Тук в клоните чуруликаха птици, там в цветята жужаха пчели. Вече дори в този пущинак не помисли незабавно да изхвърли товара си, до такава степен се бяха изопнали нервите му. Подсъзнателно долавяше, че тази самота е привидна и само след няколко минути предчувствието му се сбъдна. Иззад един храст на завоя току пред него изскочи млада двойка.

Жената бе добре облечена и мила, но вниманието на Бил бе привлечено от мъжа. Беше висок, с кафяви очи и тъмнокестенява коса, а голямата фльонга от бледо-морава коприна със стърчащи краища му придаваше смътно артистичен вид. Имаше нещо до болка познато в този човек и Бил чувстваше, че го бе виждал някъде.

Мъжът вдигна очи и на лицето му се изписа изражение, което Бил не успя да разтълкува. Да не беше толкова абсурдно, щеше да помисли, че човекът се изплаши, когато го видя. Кафявите очи се разшириха, лекият ветрец, разрошил в този миг кестенявата коса — мъжът държеше шапката си в ръка, — остави усещането, че е настръхнала.

— Здравейте — поздрави Бил. Изражението на мъжа поне потвърди чувството, че двамата са се виждали.

— Здравейте — отвърна човекът с пресеклив глас.

— Чудесен ден — отбеляза Бил.

Констатацията произведе окуражаващо въздействие върху мъжа. Той сякаш очакваше недружелюбна реакция от страна на Бил и остана приятно изненадан от сърдечния му тон. Видимо се ободри.

— Прекрасен ден! — съгласи се той. — Прекрасен, прекрасен!

След като всеки си каза репликата, настъпи неловко мълчание. И тогава Бил, подтикнат от незнаен порив, натика кесията в ръцете му и отмина с бързи стъпки.

Целият се тресеше, но вече постепенно в него се възцаряваше облекчение. От подсъзнанието му изплува оня епизод от един роман на Стивънсън, когато героят успява най-сетне да се освободи от фаталната бутилка, пробутвайки я на пиян моряк. Беше го чел много отдавна, като дете, но още помнеше неимоверното облекчение, съпътстващо сцената. Точно така се чувстваше и той сега. Човекът вероятно щеше да го помисли за луд, но втурнеше ли се след него, за да му връща кесията, беше готов да предприеме твърди мерки…

Бил се спря. Потокът на мислите му застина при внезапното озарение откъде познаваше този човек. Най-после се сети къде го бе виждал — в градината на Холи хаус, където Бил обезумял го гонеше с цел упражняване на физическо насилие. Това беше Родерик Пайк.

Бил се усмихна мрачно. Родерик Пайк! Не, нямаше начин Родерик Пайк да се затича след него с разни кесии.

Тогава мисълта му рукна лавинообразно, едва успяваше да я догони. След като осъзна, че това беше Родерик Пайк, веднага се зачуди какво, за Бога, прави той с жена в парка? Нали по всички закони на любовта и дори на приличието трябваше да страда от изчезването на годеницата си! Бил дори се докачи, че един мъж, толкова наскоро изгубил Флик, може да бъде така безчувствен.

Тогава мислите му препуснаха в друга посока и този път бяха толкова тежки, че трябваше да поседне на пейка, за да ги приеме.

Флик!… Разбира се, че не я беше забравил и за миг, но от срещата с Родерик споменът изплува толкова ясно, че… Флик!… Все едно стоеше пред него… Флик, щастлива и усмихната, Флик, уморена и тъжна, Флик, изплашена и търсеща помощта му… цяла галерия от нейни образи, един от друг по-ярки. Сякаш винаги го бе знаел, Бил осъзна, че обича Флик…

Ама разбира се! Какъв глупак беше да не забележи по-рано. Джъдсън му каза, че бил като дъждовна неделя в Питсбърг. Съвсем основателно. Наистина се чувстваше като през дъждовна неделя в Питсбърг. И защо? Защото след като Флик излезе от живота му, той остана пуст и безсмислен. Ето какво терзаеше душата му през всичките тия седмици.

Бил стана. Целият сияеше от трепета, който обзема душата в мига на просветление. Опипа джобовете си за лулата си — ситуацията изискваше серия дълбокомислено изпушени лули, — но установи, че я е забравил в апартамента. Беше съвършено невъзможно да мисли свързано, без да пуши, и той се запъти към къщи.

Същински образец на внимание и деликатност, Джъдсън все още бе навън и Бил остана доволен. Искаше да е сам. Намери си лулата при започнатото писмо до Алис и се разположи във всекидневната.

На масата лежеше радиограма. Бил я отвори със слабата надежда, че може да е от Флик, но разочарован установи, че е от чичо му Кули. Пристигаше в Саутхемптън на другата сутрин и искаше да се срещне с Бил в клуб „Антиквар“ в три часа следобед.