П. Удхаус - Бил Завоевателя

Хорас се наведе още повече през прозореца.

— В мен са — каза той.

Вятърът сега духаше толкова силно, че шепненето беше невъзможно и думите на Хорас стигнаха безпрепятствено до ушите на Бил, както и последвалият отговор на главореза:

— Пускай!

Едва сега Бил осъзна, че тук се върши тъмно дело. Може би разговорът с господин Слингсби бе притъпил вярата му в безкористността на човешката природа. Не му трябваха повече обяснения, а и никой не даде такива. Хорас се скри за малко, показа се отново с някакъв възголям предмет в ръцете и го пусна, а главорезът сръчно го улови. После момчето се прибра и затвори прозореца, а главорезът — оттук нататък ще си го наричаме Джо Джебчията — смачка още няколко бегонии и се запромъква покрай скривалището на Бил.

— Стой! — извика Бил. — Какво мъкнеш?

Във всекидневието си Джо Джебчията беше флегматичен. Трудно нещо можеше да го накара да направи по-изразителен жест от повдигане на веждата. Но сега беше друго. Все едно го смушкаха под лъжичката. С ужасено изскимтяване той се озърна през рамо и хукна като отвързан през поляната.

Дори при нормални условия Бил можеше да му даде 50 метра преднина при надбягване на 100 метра и без проблем да го догони. А сега след безкрайното клечане в храсталака се чувстваше като с крила. При това Джо мъкнеше тежък вързоп. Състезанието приключи в средата на градината, когато Джо усети във врата си дишането на преследвача и опита отчаяна мярка. Хвърли вързопа и нападна.

На Бил толкова му трябваше. На лунна светлина Джо изглеждаше чудовищно, при това външният вид не говореше нищо за миризмата му. Но Бил бе на мнение, че след този тежък ден ни грозота, ни смрад могат да го уплашат. В мига, когато пръстите на Джо се стегнаха около гърлото му, той го убеди да ги отпусне с един ъперкът, който, ако се съди по звука, попадна в целта. Последва бърза серия от къси прави, докато Джо успя да му подкоси краката и двамата рухнаха заедно. За няколко минути нещата се обърнаха, предимството мина на страната на Джо.

Всеки боец си има слабо място. При някои това е крехката челюст, други не понасят удар в носа. Ахил е запомнен с деликатната му пета. Джо Джебчията бе неуязвим в тези точки. Яки мъже можеха да го налагат с чукове по носа без съвършено никакъв резултат. Не трепваше и при удар в челюстта, дори от ритник с копито. Но и той беше жив човек. Имаше си слабото място, което неведнъж го бе предавало в схватките от бурното му минало. Гъдел го беше. Достатъчно бе да боцнете Джо с пръст и песента му беше изпята.

Точно това направи и Бил — по чиста случайност, докато се мъчеше да го отхвърли от себе си. Пръстите му внезапно напипаха ребрата на противника и Джо на мига скочи с крясък.

Бил също скочи. Нищо в краткото му познанство с Джо не му даваше основание да мисли, че може да лежи спокойно на земята, докато противникът стои на крака. Превесът в битката отново мина на другата страна. Джо беше масивен, но не особено бърз. При по-продължителна серия удари губеше предимство. Вятърът утихна така внезапно, както се бе извил, облаците отново покриха луната, но все още имаше достатъчно светлина за целите на Бил. Направи крачка напред и цапардоса Джо в окото. Този удар, нанесен с всичката ярост на човек, прекарал сутринта с Уилфред Слингсби, следобеда с писмото на Флик и нощта в храстите на Холи хаус, окончателно реши нещата. Джо се дръпна назад, хвърли се в храстите, оттам на улицата, плю си на петите и изчезна завинаги от живота на Бил.

Бил се бе задъхал. Малкият инцидент му се отрази прекрасно. Чувстваше се щастлив и оживен. Изхвърлил бившия си опонент от общата схема, той вдигна вързопа и тръгна към пристройката, за да намери писмото, което бе изпуснал. Тук получи последния удар през този трагичен ден.

Писмото го нямаше. Нямаше я и кърпичката. Дяволският вятър ги бе отвял в мрака.

Потърси наоколо, но нямаше как да прерови цялата градина и в душата му се прокрадна чувството на поражение, не по-малко разяждащо от онова, което бе изпитал и Джо Джебчията в последния етап на принципния им спор. Беше победен. Съдбата бе срещу него и нямаше никакъв смисъл да упорства.

Дотътри се някак до улицата, после се влачи още почти цял километър, докато намери такси, и накрая успя да се добере до Мърмонт меншънс, където Джъдсън го посрещна с искрено изумление:

— Какво, за Бога, си сторил с лицето си, приятелю?!

Бил не бе усетил нищо нередно с лицето си. Един поглед в огледалото му разкри изненадващи промени. Очевидно поне един от блуждаещите удари на Джо бе попаднал в носа му. Той остави вързопа на масата и отиде в банята.